Отначало си мисля, че ми се подиграва. Смее ми се заради това че съм го проследила. Чак когато идвам съвсем близо, разбирам, че плаче. При това цялото му тяло трепери. Не зная какво да правя. Стоя и го наблюдавам не знам колко време. Слушам хлипането му, а над главите ни на три пъти буха бухал, три жабока огласят с крякането си околността.
— Марлоу — тихо го викам най-подир.
Той не трепва при звука от моя глас и аз си мисля, че може би не ме чува, понеже тътенът от музиката на някой състав го заглушава напълно.
— Трябва да се измъкнем оттук — обажда се той със задавен до шепот глас. — Всичко започва отначало. И ти видя. Сигурен съм в това.
Изпитвам силно желание да хукна надалеч от него, макар никой да не ме е карал насила да го следвам до това място. Или пък съм просто шаран, а той, рибарят, си играе с мене както си ще, придръпва и отпуска кордата, докато аз, глупава и наивна, дори не усещам забитата в бузата кука?
— Ти му помогна — отвръщам аз. Обърнатият към мен гръб не потрепва. — Коя бе тя?
Сега той се изправя, пристъпва към мен и ме хваща за раменете.
— Има ли някакво значение коя е? — съска той. — Сега ясно ли ти е?
В този момент прозрях в него. Видях кой е. Затова не мога да простя на Офелия. Тя бе наясно.
— Готова съм — казвам аз.
Лицето му се променя отново. Бяло е като отрязък от луната.
— Сигурна ли си?
— Да. — И бях.
Той ме въвежда в караваната. Там има кухня и малка тоалетна. Тя не действа. Няма ток или вода. Осветлението е на акумулатори. Разпознавам завивките, чиниите и тенджерите от старата ни каравана. Масата е цяла затрупана с книги и тетрадки на Марлоу.
— Що за място е това?
— Открих го по време на една разходка, още като пристигнахме. Изоставено и скапано. Непрекъснато го поправям. Понякога преспивам. Тук може да се живее, нали разбираш. Стига да има човек провизии, може и цял живот да изкара. Той не го знае. Никой не го знае.
Хваща ме за ръка и ме води към леглото, като изключва малките пластмасови лампи, докато вървим. Вече не виждам лицето му. Благодарна съм за това, че тъмнината е така пълна. Чувам единствено неговия глас, усещам само топлината на тялото му до моето. Обсъждаме онова, което предстои да направим. Не звучи реално. Всичко това е някакъв сън.
Когато идвам на себе си, седнала върху ръба на леглото, дъщеря ми продължава да спи в другия край на коридора. Изтекъл е цял час. Чувствам се съсипана и слаба. Не съм сигурна дали искам да си спомня забравените неща. Но вече знам, че спомените ще се върнат неотвратими като телата на мъртвите при Страшния съд.
26
В музиката фугата е действие, при което различни тонове се съчетават, с цел да развият обща тема. Гласовете се преплитат едни в други, всеки допълва останалите, за да създадат заедно многопластова, но единна част от цялата композиция. В психологията същият термин се свързва с разпадане на личността, пристъпи на амнезия или объркване, обща потиснатост и обикновено е следствие от дълбока емоционална или психическа травма. Не съм надарена в никаква степен в музикално отношение, но познавам до болка фугата. Поне така казват.
Но това не е никаква фуга, това най-последно бягство от самата себе си. За първи път в живота знам с положителност коя съм и какво трябва да сторя. Това е целенасочено бягство, с цел да предпазя дъщеря си от ефекта на сторени от мен самата грешки, да я предпазя от жената, която съм била. Ако не успея да го направя, по-добре да кара нататък без мене.
Корабът е започнал да се клати страховито и аз съм се вкопчила в парапета край стената, докато се връщам назад в каютата. Вятърът вие с незнайна сила и аз си мисля за Дакс и малката му лодка: дали ще оцелее в огромния океан, ако реши да се върне за мене. В стомаха ми бушува истинска революция и едва се сдържам да не повърна, докато влизам в каютата и затварям вратата зад себе си. Отново клякам в тясното триъгълно пространство, което ще се образува при отваряне на вратата. Слушам воя на вятъра и грохота на разбунтуваните вълни.
Не след дълго дочувам бумтене на мощен двигател, а после стъпки по палубата отгоре. Изваждам пистолета от колана и неговата тежест в дланта ме успокоява. Обзета съм от всепоглъщащо усещане за облекчение, нещо като еуфорията, която ме залива след края на мигренен пристъп, когато настъпва онази чудотворна лекота, заела мястото на непоносимата болка. Не е лошо да си отново Офелия и се изправиш пред нещата, които Ани в никакъв случай не би могла да понесе. Спомените са се върнали по местата си. Знам всичко. Не че съм горда от това знание, но поне съм отново цяла.