Грей е този, който ми дава името Ани Фаулър. Някой от компанията му се погрижи за документите ми — шофьорска книжка, паспорт, социална карта, — та да мога да се подвизавам по света под чуждо име. Но аз направих от Ани нещо, което Офелия винаги е мечтала да бъде: съпруга и майка с голяма къща и хубаво дете, със съпруг, който я обожава — човек съвършено различен от собствената й майка. Миналото на Ани не е белязано от срам или съжаление, тя не е преследвана от спомена за неща, които е сторила, или за такива, които са сторени на нея самата. Превърнах се в Ани — богата и облагодетелствана, зависима от Грей като опора, зависима от Виктория като смисъл в живота. Също като всички останали, и аз изоставям Офелия, оставям я да изгори в бушуващите пламъци.
Докато тежките стъпки приближават, аз се радвам на нейното завръщане. Тя е толкова много неща, които Ани не може да бъде. Тя е темпераментна, докато Ани е уравновесена. Офелия е изпълнена с ярост, докато Ани е вцепенена от страх. И за разлика от Ани, любящата съпруга и грижовна майка, принцесата на богатските квартали, Офелия Марч е студена като камък убийца.
Вече отварят вратите с ритник. Повече от един човек има в коридора и проверяват каютите една по една. Не знам колцина са, нито колко каюти има още преди моята. Но съм готова.
Когато ритват моята врата и тя литва към стената, аз изчаквам да се затвори отново, преди да открия огън. Мъжете са двама. И двамата носят маски, очила, предпазни жилетки. Улучвам единия в рамото и той надава вик на ужасяваща болка. Вторият получава куршум в жилетката и ударът го запраща в стената. Излитам от помещението, но в коридора ме изненадват още двама. Те на бърза ръка ме обезоръжават и връзват ръцете ми. На главата нахлузват тежка качулка. Всичко става с такава бързина, че се намирам в пълен мрак, преди да осъзная какво точно ме е сполетяло. Чувам тъп удар и в мозъка ми блясват светкавици. Преди да загубя съзнание, имам достатъчно време, за да помисля дали в случващото се има нещо повече от онова, което съм очаквала. Виждам образа на дъщеря си, а после нищо.
Да се отнеме живот не е голяма философия. Или поне не е толкова трудно, колкото може да си помисли човек. Ще се намерят хора, според които не съм била на себе си, загубила съм била връзка с действителността и самата себе си в нощта, когато стигам до това заключение. Но не съм много сигурна, че е точно така. В спомените си го правя с желание. Разбира се, аз само оставям вратата отворена. Но и това е напълно достатъчно, нали?
Не си спомням да съм усетила нищо особено по-малко от седмица след онази нощ в гората, докато вървя към тези врати, за да ги оставя широко отворени. Вървя като сомнамбул.
Марлоу ми е казал да изчакам цялата къща да утихне и да отида при входната врата в полунощ. Не се плаша нито от дългия път, нито от поставената ми задача. И когато оставям вратата отворена, преди да отида край оградата, където трябва да изчакам Марлоу, не изпитвам нито възбуда, нито страх — нищо. Само празнота. Даже когато една черна лека кола ме отминава със загасени светлини, бавна и смъртоносна като акула в тъмни води, аз просто приемам това обстоятелство за сведение.
Всички светлини във и около къщата са загасени, а над цялата околност тежи плътният покров на мълчанието. Даже лекият шум от моите стъпки го осквернява. Конете започват да се възбуждат в боксовете си. Чувам ги да се раздвижват и пръхтят шумно. Марлоу не се вижда никакъв. Черната кола, марка „Линкълн“, собственост на един от протестиращите, е паркирана край хамбара, а изстиващият й двигател издава едва чуто пукане.
Нещо в този звук ме връща към реалността на онова, което се готвим да извършим. Имам усещането, че току-що са ме събудили от дълбок сън. В този миг съзирам неравна оранжева светлина в прозорците, които са били тъмни миг по-рано. Миризма на горящо дърво започва да пълни въздуха. Втурвам се към къщата с натежали и неумели, също като направени от глина крака, а тя си остава все така далечна и недостижима. Когато влетявам през входната врата, въздухът вече е натежал от пушек.
— Мами! — крещя аз, като се хващам за парапета и скачам нагоре по стълбите. Затулвам с длан устата и носа си, но димът е коварен, люти ми в очите, задавя гърлото. Докато стигна горната площадка, вече се давя в кашлица, а главата ми олеква.