Намирам майка си сама в леглото, потънала в мъртвешки сън, безучастна към онова, което става наоколо. Не знам какво съм си мислила по повод нейната по-нататъшна съдба, но нямам никакво намерение да я оставя да умре тук. Разтърсвам я, но не успявам да я събудя. Най-подир я свличам от леглото, за да се стовари отгоре ми с цялата си тежест.
— Какво става? — мърмори тя.
— Пожар! — крещя аз и се мъча да я помъкна към изхода. — Къде е Франк?
Но тя не ме чува.
— Офелия — фъфли моята майка, — остави ме да спя.
Измъквам я в коридора, където през пушека съзирам две тръгнали по стълбището фигури. Едната е висока и слаба, а другата — значително по-ниска, но затова пък с пушка в ръце. По-високият е Франк, може би тръгнал за майка ми. Къде се е губил досега, представа нямам. Спрял е посред стълбите и се е извърнал назад към другия. Приближавам и го разпознавам. Има нещо диво в изражението на Джанет Паркър, отчаяно и толкова печално. Хич не я интересува какво се случва с нея — казвам си аз. Тялото й е напрегнато, сякаш е мобилизирала енергията на всеки негов мускул, та да задържи пушката насочена.
— Правите грешка, госпожо — обажда се Франк с увещаващ глас. Вдигнал е ръка, сякаш да улови с нея очаквания куршум. Погледът му попада върху нас.
Сцената отрезвява майка ми в известна степен.
— Какво става? — пита тя, омагьосана от алкохола и напълно лишена от сили. — Какво става тук, Франк?
— Оставете жена ми и нейната дъщеря да напуснат къщата — обажда се той. — Те нямат нищо общо с цялата работа.
Остър звук се разнася зад гърба ни. Посипва се стъкло. Мама изписква тихичко.
— Нека си вървят — повтаря Франк. — Те нямат абсолютно нищо общо с каквото и да било.
Джанет Паркър кимва към нас, без да ни вижда, и аз помъквам мама надолу по стълбите.
— Какво правиш ти? — крясва майка ми, докато минаваме покрай Франк. Протяга ръце към него и той я прегръща, а сетне я отблъсква и заповядва:
— Върви!
В този момент проумявам, че те наистина се обичат и тази мисъл ме поразява като гръм. Винаги са били за мене двама болни, увредени хора, сключили налудничав съюз. През ум не ми е минавала възможността наистина да изпитват нещо един към друг.
— Едничката ми утеха бе мисълта, че той ще умре заради стореното — крещи Джанет Паркър, когато стигаме до края на стълбите. Същото каза и при караваната първия път.
— Не съм убил детето ви, госпожо. Никого не съм убивал. Кълна ви се. — Толкова искрен звучи. Почти му вярвам.
— Франк — крещи мама, докато я мъкна навън и надалеч от къщата. Пламъците вече излитат от покрива, а в този миг прозорецът на собствената ми стая избухва и посипва земята отдолу със стъклен дъжд. Стоя като закопана и не вярвам на очите си. Къщата гори. Къде е Марлоу?
Майка ми се изтръгва от мене и побягва. Подгонвам я, но тя успява да се шмугне обратно в къщата, преди да я настигна. Чувам я да пищи, страховит вой на протест, и заставам зад нея точно в момента, когато гръдният кош на Франк се пръсва, разкъсан от куршума на Джанет Паркър. Той се завърта около себе си, сякаш е променил първоначалното решение да си тръгне от нея. Сетне пада тежко в цял ръст и се плъзва по стъпалата като талпа.
Поглеждам нагоре към Джанет Паркър и за пръв път я виждам да се усмихва. Захапва дулото и натиска спусъка. Пред очите ми лумва пурпурен облак.
Мама вие през цялото време, докато я тегля надалеч от тялото на Франк и през вратата навън. Избухват още два прозореца от втория етаж. Тя се тръшва на земята, обляна в сълзи, а пожарът бушува все по-яростно. Стоя изправена до нея, светът сякаш е пуснал на воля целия си запас от звуци, а почвата се изплъзва изпод краката ми, завива ми се свят. Разкъсват ме чувства на съжаление и страх. Какво направихме? Господи, какво направихме?! Видяното променя нещо в мен, също като единствен червен чорап в бяло пране. Целият ми живот придобива нова окраска.
И сега го виждам, застанал до хамбара, просто още една сянка в мрака, облизвана от оранжевите отблясъци на пламъците. Може би плаче, може би се смее. Не знам. Не мога да видя лицето му. Това е особеното при Марлоу: човек никога не може да види лицето му. Отивам към него, все едно ме е викал. Той е режисирал действията на всички ни. Ние до един изпълняваме съвършено своите роли. В това е неговият талант.
Сядам в линкълна и го гледам как се настанява зад кормилото. Хвърля поглед към мен, докато пали двигателя, но не промълвява и дума през цялата дълга алея към пътя. Майка ми дори не вдига глава от земята — така и не разбира, че съм си тръгнала.