— Да не ти е зле? — Това е Грей, застанал на прага на стаята.
Аз седя върху ръба на леглото в тъмното и се взирам към стената, сякаш спомените ми се прожектират върху нея.
— Нищо ми няма. Просто съм уморена.
Не искам да споделям спомените с него. И аз не знам защо.
— Виж какво — обажда се той. — Ще разберем какво точно се случва и ще сложим един път завинаги край на тази работа.
— Какво смяташ да направиш?
— Ще се срещна с Харисън, ще разбера какво иска и ще му го дам.
Идва да седне до мен и хваща ръцете ми в своите. Казаното от него ме изненадва. Звучи като акт на отчаяние. Никак не му отива. „Винаги действай от позиция на силата.“ Това е неговото неизменно мото, откакто го познавам. А сега сякаш вдига бяло знаме.
— Кой е ходил при баща ти, кой е бил онзи от плажа, какво се е случило с лекаря ти… това са все неизвестни. Може би имаш право. Може всичко това да са елементи от една и съща игра. Не знам. Но Харисън представлява заплаха, с която можем да се преборим. Плащаме — и чупката. Кой знае? Може и всичко останало да ни се махне от главата.
Усещам полъх на надежда: пишем чек и всичко приключва. Аз си продължавам като Ани Пауърс, а Офелия се връща в мрака, където й е мястото. Може пък да се окаже толкова лесно.
— Добре — съгласявам се аз.
— Скоро ще се върна — обещава Грей, целува ме по устните, а аз протягам ръце и се притискам силно към него. Той излиза и стъпките му се чуват надолу по стълбите, а после гледам как колата му тръгва по алеята. Скачам енергично и грабвам моите ключове.
— Излизам за минутка — казвам на Есперанса, докато минавам край дневната на път за гаража. — И Грей е навън.
— Вече е късно — отбелязва тя.
— Няма да се бавя. Виктория спи.
Не чувам какво мърмори, докато излизам. В края на нашата улица виждам стоповете на Грей, който завива наляво. Следвам го. И аз не знам защо.
27
— Повечето време го нямаше — казва Грей за своя баща. — А когато си е у дома, по-добре да го няма. Навъсен и мълчалив, вперил поглед в телевизора, или пък сърдит на майка ми заради нещо, което е купила или направила в негово отсъствие. А аз кръжа наоколо — жадувам и ме е страх от неговото внимание. От време на време получавам потупване по гърба или пък ходим да хвърляме топка, или строим къща в клоните на някое дърво — неща, които бащи и синове могат да опитат да правят заедно. Но никога не се получава като хората. Все се прибираме с усещането, че сме се провалили по някакъв трудноопределим критерий. Просто няма връзка помежду ни. Никаква.
Той често пъти ми разправя подобни неща, дори когато мисли, че не го чувам или че не ми пука. Седи в стаята ми в Психиатричната болница на Ню Джърси, където ме е настанил под името Ани Фаулър, и приказва. Аз се взирам в пространството и не реагирам. Не че съм изпаднала в пълна апатия, но сякаш нямам желание за живот. Не говоря, почти не ям и през цялото време гледам през прозореца как падат листата на дърветата, а отгоре минават облаци. Нямам представа защо си губи времето в приказки пред мене, една непозната. Какво иска той? Защо просто не ме зареже тук?
— Мама пък бе толкова печална. През цялото време. Сега си давам сметка, че е била клинично болна. Депресия. Но в ония времена бе просто лишена от подкрепа, както и от съзнанието за това, че се нуждае от лечение. Така и не се оправи след загубата на дъщерята, моята сестра, която не познавам. Мисля, че и баща ми не можа да се оправи. Сигурно така се случва с всички деца на семейство, което е загубило друго дете. Не можеш да намериш точното си място.
Той говори и говори часове наред, сякаш цял живот е трупал думи в съзнанието си, за да ги излее необезпокояван пред гарантиран мълчаливец като мен. Може би в известен смисъл и аз съм за него първи сигурен пристан, някой, който не може да го съди заради греховете му или загубата на вяра.
— След гимназията постъпих във флота. Всички бяха доволни и горди с мен. А пък аз исках просто да им избягам. Мислех си, че точно това трябва да сторя. Нали и баща ми го бе направил навремето. Представа нямах с какво точно се захващам. Ни най-малка. Може би приличам повече на мама, отколкото на баща си. Не бях замесен с подходяща мая за нещата, които ми предстояха.