— Както и да е, седя си аз в моя ъгъл онази вечер, захапал здравата вече, когато някакъв стар рокер, цял в татуировки и валма сиви коси, придърпва стол към моята маса.
Чувам Грей да се размърдва на мястото си.
— Казвам му, че не ми трябва компания, а той вика, че и той не търсел такава. Търсел дъщеря си. Някакъв общ приятел му казал, че аз мога да помогна.
Обръщам се да погледна Грей. Седи върху същия стол, който използва вече от месец насам. Вдигнал е крака на прозоречната рамка, а главата му е отпусната назад така, сякаш говори на тавана. Носи джинси и черен пуловер, а краката му са обути в армейски боти. Якето му, износена памучна дреха, се търкаля край долния край на леглото. На шията личи дълбок белег, ръцете му са огромни и корави като речни камъни.
Имам усещането, че го виждам за първи път тази вечер. Отвън вали и ледените снежинки блещукат под светлината на уличните лампи, докосват стъклото на прозореца като студени пръсти. Виждам очертанията на могъщата му челюст, пълните устни, дебелите змии на мускулите по врата и раменете. Той откъсва поглед от тавана и ме фиксира със спокойни, сиви очи. Има нещо призрачно в този поглед.
Усеща, че е завладял вниманието ми и продължава:
— Възрастното копеле започва така: „Провалих се пред нея като баща по всички линии. Оставих я на вълците, така да се каже. Ако и сега не успея, нищо няма да ми остане в този живот. Разполагам с известна сума, ако вие имате нужното време и желание за работа. Нашият приятел разправя, че имате дарбата да намирате хора, които не искат да бъдат открити.“
— Това е баща ми — обаждам се аз, без да мога да повярвам.
— Казвам, че разполагам с време и искам да се заема с работата — продължава Грей. — Поръчва ми да се разправя с Марлоу Гиъри и да се погрижа за теб, каквото и да е имал предвид.
— Плати ли?
— В началото да, но не след дълго се сприятелихме и задачата стана за мене нещо повече от рутина.
— Знам. Искал си да изкупиш вината за предишните си грехове.
Той свива рамене.
— Донякъде е така.
Виждам колата на Грей да напуска магистралата преди изходите за центъра и да навлиза в бедняшките предградия. Следвам го по улиците на квартал, където уличните лампи са изпотрошени с камъни, а по входове и кръстовища се навъртат съмнителни фигури. Къщите са тъмни, но в прозорците мигат синкави светлинки от телевизионни екрани. Аз се държа на една пресечка зад него и го следвам по-скоро по инстинкт. Накъде е тръгнал? Хващам се на бас, че Харисън не може да живее тук.
Жилищният квартал отстъпва място на изоставен индустриален. Наоколо стърчат складове с виснали на пантите или липсващи порти. Магистралата минава сега над главите ни. Той завива и спира пред някакъв подлез. Спирам и аз. Виждам колата му през храсталаците на един празен участък. И двамата чакаме.
В този момент звъни телефонът ми. Виждам името на детектив Харисън, изписано върху дисплея. Гледам надписа и се питам за какъв бяс звъни на мене, след като ще се среща с Грей. Не отговарям. След миг чувам сигнал, който означава, че ми е оставил съобщение. Без да изпускам колата на Грей от очи, го прочитам: „Ето ти още поводи за размисъл — пише там. — Доколко познаваш съпруга си всъщност?“
Докато се гуша в тъмното и наблюдавам колата на Грей, край нея спира безшумно бяла камионетка.
Уместен въпрос, казвам си аз.
Прекарала съм в болницата повече от два месеца, когато, въз основа на някакви непонятни за мен критерии, решават, че мога да бъда изписана. Ако лекуващите ме доктори имаха някаква представа за това, коя съм аз в действителност, или за обстоятелството, че ме издирват в три щата, не го показват абсолютно с нищо. Скоро след това научавам, че съм настанена в това частно заведение по нареждане на Дру — то е собственост на негов познат.
Сутринта, в която Грей ме взема оттам, все още не си спомням много от сполетелите ме неща. Нощта на бягството ни с Марлоу е сведена до черна мъгла, низ от неясни образи. Смътно помня, че потърсих баща си за помощ. Всичко останало е като черна дупка, която ме разединява на дребни частици, щом се опитам да мисля по-упорито за тези събития. Лекарите заявяват, че съм получила амнезия, тъй като нищо по-добро не им идва наум. Като причина за нея сочат дълбока травма, оставена от ужасното ми детство и инцидента с убийството на моя пастрок. Обясняват ми, че съм оставила собственото Аз там, в миналото, преди да се кача в черната кола с Марлоу, и Офелия е престанала да съществува, за да освободи мястото си на едно друго момиче.