И коя съм аз сега? Този въпрос си задавам, докато Грей мъкне на рамо пълната с купени за мен неща торба през автоматичната бариера на паркинга. Ани Фаулър или Офелия Марч, или може би някоя съвършено различна от тях? Две и половина години от моя живот са отписани.
Сядам в черния шевролет и обгръщам тялото си с ръце. Треперя от студ. От страх. Когато напуснах ранчото на Франк Гиъри, бях на седемнайсет, почти осемнайсет. При излизането ми от болницата с Грей до двайсет и първия рожден ден остават три месеца.
Грей пуска отоплението и двамата оставаме известно време неподвижни и безмълвни. Уплашена съм. Не знам нито коя съм, нито какво ще правя занапред. Но не мога да си позволя да покажа своята слабост.
— Познавам една жена — започва Грей, — приятелка на баща ми. Ще те заведа при нея и тя ще ти помогне да се справиш с новите обстоятелства. Съгласна ли си?
— Къде е това?
— Флорида.
Погледът му е отправен напред, не към мене. Виждам едно мускулче да подскача върху челюстта му. Цяла се сгърчвам при мисълта, че ме изоставя. Спасил ме е и повече няма нужда от мен, за да се чувства по-добре. В някакъв момент по време на нашите срещи съм престанала да го мразя и съм видяла в него човека, който той е: първото добро същество в моя живот. А сега го губя.
Няколко седмици преди това Грей ми дава писмо от моя баща. Това ще бъде последната ни връзка за много време напред. Офелия е мъртва. Няма да има никакви телефонни обаждания или срещи. Тоест, почти както докато бе жива. Баща ми описва как Грей ни издирвал двамата с Марлоу в течение на две години, как дал всичко от себе си, за да ме открие.
„Той ще иска да ти разкаже много неща във връзка с този период — пише баща ми — но най-важното според мен е обстоятелството, че в хода на събитията той се влюби в тебе, Опи. Не го наранявай.“
Седнала в колата с Грей, аз се моля това да е истина. Само че не мога да измисля нито една причина, поради която да е така. Аз съм само едно объркано до немай-къде момиче, което не е в състояние да предложи нищо никому.
— Къде отиваш? — питам го, загледана във върховете на пръстите си, цяла настръхнала в очакване на отговора.
— Идвам с теб — казва той бързо, вперил поглед напред. Сетне добавя тихо: — Ако ме искаш.
Цяло море на облекчение ме залива. Вдигам поглед към него и той също извръща глава.
— Това усмивка ли е? — пита ме с тих смях.
— Може би — отвръщам аз, като я оставям да завземе цялото ми лице. Чак ме заболява от нея — толкова е продължителна.
— Никога не съм те виждал да се усмихваш преди — отбелязва той и докосва бузата ми с пръсти. Допирът е изненадващо нежен. Поставям длан върху неговата и двамата оставаме така близо минута. В този миг той е най-красивият мъж, когото съм срещала някога.
— Какво ще правиш там? — питам аз.
— Баща ми има компания, която прави известно добро на този свят. Винаги ще се намери място за мене там.
Не мога да скрия изненадата си.
— Но нали каза, че не се разбирате?
Той кимва замислено. Ясно ми е, че не е стигнал лесно до това решение.
— Имали сме много тежки моменти — може да ги имаме и занапред, — но правим, каквото можем. Той се притече на помощ в нужда. На мен. И на теб.
По радиото Дейвид Боуи и Бинг Кросби редят тъжното коледно повествование за малкия барабанчик.
— Изглежда най-важно сега е да загърбя цялата тази омраза — казва неочаквано Грей, като се приближава до мен. — За да направя място за тебе — за нас двамата. Защото, я ме виж, четирийсетакът е на една ръка разстояние, а нямам ни дете, ни коте.
Целува ме и топлотата, любовта му се разстилат като мехлем по цялото ми тяло.
— Трябва да ти кажа нещо, Грей.
— Какво? — пита той, като отмята косите от лицето ми.
— Мисля, че съм бременна.
Би следвало да избухнат като шрапнел, но, колкото и да е странно, думите ми лягат мирно помежду ни. Той се взира в очите ми. Не мога да прочета мислите му. Тези сиви очи никога не издават нещо, което той не иска.
През прозореца се виждат купища мръсни коли из паркинга, целите в сняг и сол. Мисля си, че ще ме намрази заради любовта ми към Марлоу Гиъри, заради това дете в утробата ми, независимо от всичко, което е сторил за мен.