— Не съм била с никого другиго — казвам аз. Мразя гласа си заради нотките плач в него, мразя себе си заради сълзите, които извират някъде от самата ми същност. Затварям очи в последвалата тишина, а страните ми горят от срам. Усещам дланта му върху рамото си. Обръщам се към него, а той се надвесва над мен и ме целува отново. Протягам ръце, притискам се към него. Знам, че бих се удавила, ако го няма.
— Остави ме да се грижа за теб — казва той.
Това звучи като молба, като молитва дори. Кимам със скрито в рамото му лице. Не знам какво да кажа. Сетне той се отдръпва и пали колата. За момент има вид на донякъде объркан, притеснен сякаш от изобилието на емоции.
— Няма да я махна — обаждам се аз и обгръщам корема си с ръце. — Не зная пола на моето дете, но устата ми не би го нарекла „то“.
Виждам, че тялото му се напряга.
— През ум не би ми минало да искам подобно нещо — отвръща той. — Никога. — Почти шепне. Оставя кормилото и ме хваща за раменете.
— Чуй ме сега — започва той с такова чувство, че аз изхлипвам. — Ще се грижа за теб. — Винаги е бил толкова сдържан, така невъзмутим, че сега едва мога да позная седналия до мене мъж.
— Ще създам дом за тебе и това бебе. — Поглежда корема ми. — Каквото и да ми струва това. Каквото и да ми струва.
Караме два дена подред, за да пристигнем най-накрая в дома на Вивиан, разположен на плажа. По онова време те с Дру са още гаджета и двете живеем сами. Грей си взема апартамент под наем недалеч от нас. Иска да ми остави време да свикна със себе си, да свикна с него.
— Ще излизаме известно време заедно. Като всички нормални хора.
Вивиан ме приема в дома си и се отнася с мен като към собствена дъщеря. Готви ми и остава до късно, за да слуша приказките ми. Дарява ме с внимание, както никой друг не го е правил в моя живот. Докато вземам приемни изпити и започвам занятия в местния колеж, коремът ми набъбва. Излизам редовно с Грей. Най-щастливото време от живота ми.
Предполагам, че мнозина на мое място биха прекратили бременността. Но на мен дори и през ум не ми минава подобна възможност. Нито за секунда не съм приемала Виктория като дете на Марлоу Гиъри. Тя винаги е била моя и само моя.
Виждам Грей да излиза от колата с черна торба в ръка. Оставя я на земята и се обляга на автомобила. Имам усещането, че съм загубила и последната капка влага от тялото си. Масивен мъжага се подава от камионетката и бавно приближава Грей. Облечен е в дълъг черен шлифер, чиито поли се развяват зад него от вятъра. Огромната му глава е като циментирана към могъщи рамене. Размерите му са приблизително като на двоен хладилник.
Ръкуват се отривисто. Дори от това разстояние и въпреки мрака аз го познавам. Това е Саймън Бригс — мъжът, който издирва Офелия. Разменят по някоя дума. Виждам Грей да клати глава. Бригс вдига длани. По стойката му познавам, че Грей не е доволен. Най-накрая му подава торбата. Разменят още по някоя дума. След това Саймън Бригс се обръща и отива към камионетката.
Когато посяга да отвори вратата, виждам Грей да изважда от джоба пистолет. Ахвам приглушено и стискам волана с все сила. След единичен, безшумен изстрел главата на Бригс избухва в размазан червен облак и той рухва на земята. Грей приближава тялото, стреля още един път, вдига торбата и се връща спокойно при колата си. Потегля така бавно, сякаш току-що е спрял за пакет цигари и сега продължава към къщи.
Оставам известно време в същото положение, за да осмисля видяното. Мъча се да намеря отговор на въпроса, защо му е на Грей да убива Саймън Бригс на това забравено от Бога място и стигам до единственото смислено решение: Грей си е уредил среща, за да купи мълчанието му, но е решил, че всъщност Бригс е по-безопасен мъртъв, отколкото богат. Не би споделил с мен решението си, не би ме направил съучастница. Изпитвам нещо като облекчение, но това чувство не е пълно. Потръпващите ръце не спират да ме подсещат: Доколко познаваш съпруга си всъщност?
Двамата с Грей се женим, преди да се роди Виктория. Мисля, че се влюбих в него на оня болничен паркинг, когато разбрах, че ме приема такава, каквато съм. Той познава Офелия Марч и я обича. Знам, че ще се грижи за мене, че при Грей ще бъда в безопасност. Може и да не е точно любов, но минава за такава. Името му е изписано в удостоверението за раждане на Виктория. Той е неин баща във всеки и всякакъв смисъл на думата. Никой друг на тази земя — нито Дру, нито Вивиан — не знае, че тя е дъщеря на Марлоу Гиъри. Двамата сме решили, че така е най-добре за всички, включително за Виктория, която също няма да узнае. Но ще излъжа, ако кажа, че в цялата работа не усещам нещо като предателство.