— Вдигнах те на крака и те подбутвах към вратата, когато Гиъри се появи.
Разправя ми за схватката помежду им, след която цялата стая била помляна.
— Марлоу ме остави в безсъзнание с помощта на една тежка нощна лампа, която стовари върху главата ми. Когато се окопитих, от двама ви нямаше и помен. Чак след година ви открих отново. В Ню Мексико.
— Пропускаш нещо.
— Не.
— Мога да го понеса.
Той въздъхва и казва с неохота:
— Ти ме простреля. В рамото. Сигурно си искала да ме убиеш, но нямаше сили да насочиш правилно оръжието.
Мисля си за звездообразния белег на неговото рамо. Стискам очи и се мъча с все сила да си припомня този момент. Нищо.
— Не помня — казвам аз и поглеждам през прозореца. Би трябвало да изпитвам вина по този повод, но не мога да свържа случая със себе си. Жал ми е, че са го простреляли, но не изпитвам вина. — Съжалявам.
— Знам — отвръща той. — Няма нищо. Не си била ти.
Отпуска длан върху бедрото ми. Аз слагам своята отгоре. След три дни се оженихме на плажа пред къщата на Вивиан. Спомням си фигурата на Дру, изправен отстрани като митично чудовище. Кой би го осъдил? Та аз съм се опитала да застрелям сина му.
28
Изпускам Грей, понеже оставам прекалено дълго изтръпнала в колата. Не знам какво да сторя: да го гоня, или направо да се прибирам? Неволно карам към мястото, където лежи бездиханното тяло на Саймън Бригс. В пристъп на безпросветна глупост излизам от колата и го приближавам. Ушите ми звънят непоносимо.
Тъмна локва кръв се процежда изпод трупа. Моторът на колата му продължава да бръмчи. И сега в съзнанието ми блясва като светкавица споменът за това, къде съм виждала този човек. Облягам се върху камионетката, за да запазя равновесие. Пореден скапан мотел нейде из Запада. Току-що излязла изпод душа, аз съм се завила в едно от маломерните и тънки хотелски пешкирчета. Той седи на кревата, захапал дебела пура. Мърляво копеле, с лекета по дрехите и черно под ноктите. От дупката на едното му ухо е протекла малко ушна кал. Убедена съм, че смърди, но вонята от пурата скрива това.
— Нямам нищо против теб — съобщава той, сякаш продължава прекъснат за миг разговор. — Той ми трябва. Помогни ми — и ще ти дам десет на сто от наградата. Освен това ще си затворя очите, докато се измъкнеш.
И това е всичко, което си спомням. Паметта ми потъва в черен облак. Помогнала ли съм? Как съм се измъкнала? Гледам мъртвото му тяло. Покоят на смъртта не може да се сбърка. Здравият разум в мене крещи да се махам веднага от това място. Но нещо по-силно от него ме кара да надникна в кабината на камионетката. Отгоре ми фучи трафикът. Шумът от гумите е като постоянен шепот. Вратата откъм шофьора зее отворена. Върху седалката на пътника виждам кутия евтини пури, червена запалка във форма на голо женско тяло, празна кутия от диетично безалкохолно и недояден сандвич със сирене. Вътрешността на кабината вони на лук, фасове и немито тяло. Светът ще стане несъмнено по-чист в отсъствието на Саймън Бригс.
Посред целия боклучарник съзирам дебел плик от груба хартия. Много ми се иска да го прибера, но не смея да пипам нищо в колата. Протягам ръка и го хващам за ръбчето с върховете на пръстите си, без да докосвам нищо друго. Докато го вдигам внимателно, струпаните отгоре му боклуци се сриват на пода.
Пликът е тежък, но аз не губя време в разглеждане, а бързам с него към колата. Влизам вътре, пъхам плячката под седалката до моята и изчезвам от това място. Когато се включвам в магистралата на път за дома, започвам да се питам защо Грей си тръгна, без да претърси камионетката. Знае, че Саймън Бригс ме издирва, че детектив Харисън е по петите ми, но въпреки това оставя всичко там, за да го намери полицията. Нещо не се връзва.
Телефонът ми звънва. Отново е Харисън. Този път отговарям.
— Какво искате, детектив? Пари ли? Кажете какво ви трябва и ще го получите, за да ме оставите на мира.
— За пари ставаше дума вчера. Сега вече не знам.
Карам прекалено бързо. Сменям лентата без мигач и една тойота отзад надава възмутен рев. Вдигам ръка за извинение.
— Клетъчните телефони убиват — съобщава детективът. — Знаеш ли, че докато караш със слушалка в ръка, си също толкова опасна, колкото и пияна?