Отказвам се да говоря. Той явно е от ония типове, които няма да кажат нищо по същество, преди да настъпи избраният от тях самите момент, независимо от това, колко реплики са изцедили от събеседника. Той следва сценарий — моето участие не е наложително.
— Да се срещнем — предлага Харисън.
— Сериозно — дразня се вече аз. — Знаеш ли какво? Я да вървиш на майната си!
— Не, не, ти върви на майната си, Офелия! — Произнася името натъртено, с вълчи хъс в гласа.
Стомахът ми се преобръща.
— Ти да не си откачил? — питам аз. — Имаш ли поне малка представа с кого разговаряш? Или изнудваш толкова много хора, та си загубил връзка с реалността?
Той въобще не ми обръща внимание. Само казва къде ще ме чака. Някакъв паркинг за почивка на трийсет километра от мястото, където се намирам. Нямам намерение да отивам там. Да не съм луда!
— Трябва да се прибирам. Отсъствието ми не може да остане незабелязано. Имам семейство, детектив.
Той надава гаден смях.
— Искам да ти кажа следното: нищо си нямаш ти, освен ако аз не реша.
И затваря. Стискам онемелия телефон в ръка. Паника и отчаяние пробиват болезнена дупка в сърцето ми. Звъня на Грей, но той не отговаря. Не му оставям съобщение. След още няколко километра, през които обмислям възможностите си, излизам от магистралата, минавам отдолу и поемам в обратна посока. Ще се срещна с него, казвам си. Ще му дам каквото поиска. И той ще си тръгне. Точно както казва Грей. А защо не отиде при него, ами застреля Саймън Бригс, един Господ знае. Сега не ми е до това. Трябва да приключа и да се прибера.
Доколкото ми е известно, майка ми продължава да живее в ранчото на Франк Гиъри, разположено в централната част на Флорида. Мисли ме за мъртва. От баща си знам, че обвинява мен за всичко, което е сполетяло нея и Франк. Превърнала е фермата в пансион за жени, които са влюбени в осъдени на смърт. Помага им в организиране на кампании с искане за нов процес, настоява за преоценка на веществени доказателства с помощта на нови технологии, утешава ги, когато настъпи най-лошото. Има си даже уебсайт: www.freetheinnocent.org.
Преди години я видях в телевизионно шоу: защитаваше се срещу група близки на загинали жертви. Изглежда остаряла и похабена. От хубостта й няма и помен. Нищо не изпитах, когато я видях, освен лека неприязън при мисълта, че е отделила толкова време и енергия на една кауза без да дари, макар мъничка частица от чувствата си, на своята собствена дъщеря. Носи снимка на Франк, инкрустирана в медальон на шията.
— Той бе невинен и загина заради дела, които не е извършил — не спира да повтаря тази старица. Прави някакво неестествено движение с цялото тяло. Видът й е жалък, внушава чувство за несигурност. Даже другите участници в предаването — приятелка на осъден на смърт, адвокат и съпруга на погрешно осъден и екзекутиран мъж — се дръпват с желание да се разграничат от нея.
Самото шоу е от онези евтини боклуци, чиято едничка цел е посредством сензация да разединят духовете. В противоположния край на студиото са събрани близки на пострадали — майка на изнасилено и убито момиче, съпруг на постигната от подобна участ жена, сестра на младеж, станал жертва на сериен убиец. Нещата започват своя ход цивилизовано, за да преминат неизбежно в плачове и взаимни обвинения. Публиката свирка и подвиква насърчително.
Най-накрая стигат до мен и Марлоу. Гледам с изострено внимание, макар да съзнавам, че не трябва. Просто нямам сили да изключа телевизора.
— Мислите ли, че става дума за генетика? Или просто е придобито? — обръща се към майка ми водещият със зле прикрито отвращение. — Как бихте обяснили съучастничеството на дъщеря си с убиеца Марлоу Гиъри?
— Смятам, че Марлоу Гиъри е също така невинен във връзка с приписваните му престъпления, какъвто бе и неговият баща — заявява старицата, като вири брадичка и мига неестествено. — Той не е изправян пред съд. Съден бе и осъден от медиите.
— Доказателствата са повече от достатъчни — отбелязва водещият, посивял мъж с изсечени като върху камък черти.
— Доказателствата често заблуждават — заявява майка ми, вперила взор право в камерата. — Всички знаем това.
Около година след смъртта на Франк, с помощта на новата ДНК технология, бе доказано без сянка от съмнение, че той е убил поне три от жените, заради които е осъден първоначално — дъщерята на Джанет Паркър, местна сервитьорка на име Лорън Митър и Сади Аткинс, камериерка в мотел. Техните близки не престават нито за миг да искат осъждането на Франк и в крайна сметка успяват. Това е слаба утеха, но все пак по-добра от нищо. Питам се как ли би се почувствала Джанет Паркър. Тя няма нужда от нови технологии, за да се убеди във вината на Франк. Собственото й тяло съзнава истината и това знание го погубва.