Често съм си задавала въпроса за останалите — общо тринайсет на брой. Жени, които изчезват в радиус от трийсет километра около дома на Гиъри, без да бъдат открити труповете им. Какво е станало с тях? Всички ли загиват от ръката на Франк?
— Не отговорихте на въпроса ми — обажда се водещият, когато публиката се поуспокоява. — Как бихте обяснили съучастничеството на дъщеря си?
— Не мога да говоря лошо за умрелите. Но моят доведен син бе добро, много добро момче. Познавам неговата нежност и мекота. Офелия бе много объркано момиче, дебелоглава и опърничава.
— Какво искате да кажете с това? — пита с невярващи очи водещият.
— Ако е сторил нещо нередно, то ще е станало под нейното зловредно влияние — отвръща майка ми и отново блещи широко отворени очи право в камерата.
Смаяна съм от дълбоката несправедливост на тези думи, от непостижимо изкривения свят, в който тя живее. Въпреки всичко образът и гласът й ми действат успокояващо. Ние обичаме родителите си толкова много, дори когато ги ненавиждаме, дори когато ни измъчват и изоставят. Така силно ни се иска да ни обичат. Само да познаваха те мощта, с която разполагат.
Предаването е закрито от един-единствен мъж в студиото, представител на организация за утеха на пострадалите от насилие, както и на техните близки. Той е дребен човечец, крехък на вид, с руси коси и блещукащи като скъпоценни камъни зелени очи. Гласът му леко ромоли, докато обяснява как пострадалите трябва да загърбят своите страхове, вместо да се загръщат с тях. Прилаганите от неговата организация техники в тази насока били „на експериментално равнище, но въпреки това много ефикасни“.
— Когато сами пострадаме от насилие или загубим близък в резултат от престъпление, нашият светоглед се променя. Отваря се огромна дупка в начина ни на живот, в нас самите и оттук нататък ни се струва, че всяко чудовище, всяко зло неминуемо ще влязат безпрепятствено при нас през нея. Сблъсъкът със страха, породен от насилието срещу вас или ваш близък, е най-тежко предизвикателство. Но ако не го погледнете в очите, ако не го преборите, той ще ви изяде клетка по клетка, също като най-злокачествен рак.
Човечецът не се разпростира върху естеството на споменатите техники, но съобщава уебсайт на организацията си: www.facethefear.com. Записвам трескаво, но когато след малко влизам в страницата, тя се оказва празна.
Дни наред съм обзета от ярост и мъка. Майчините ми думи ме изяждат вътрешно. Не мога нито да ям, нито да спя. Не мога да пропъдя от съзнанието си нейния образ, изпосталял и безсилен, който ме обвинява за деянията на Марлоу. Още няколко пъти влизам в онази страница, но тя си остава неизменно празна.
Не знам защо си мисля точно за това, докато отбивам към уреченото място.
Въздухът е зареден с опасно напрежение. Поемам по страничен път и магистралата изчезва от огледалцето за обратно гледане. Виждам колата на Харисън, паркирана до тоалетните, в най-отдалечения край на паркинга. Питам се дали може да се измисли по-самотно и зловещо място от празен паркинг нощем.
Спирам на известно разстояние от колата му. Няма да изляза навън. Няма да отида при него. Ще остана вътре при заключени врати. Ако иска да говори, нека сам дойде при мен. Седя и чакам да ми звънне по телефона. Минава минута, сетне пет. Накрая откривам номера му в телефона си и звъня аз. Обажда се гласовата поща:
— Здравейте, свързали сте се с Рей. — Гласът е ясен и звънлив като на запевчик. — Оставете съобщение и ще ви се обадя при първа възможност.
Мнението ми за детектив Харисън не е високо, а сега пада още. Тормози ме в очакване да види как ще реагирам. Вече не издържам. Закарвам колата до неговата. Той седи вътре и пуши. Когато спирам до него, той се обръща и отваря прозореца.
— Не бях сигурен доколко си уплашена — казва той. — Сега имам представа.
— Спести ми увертюрата — отвръщам аз. — Давай по същество. — От миризмата на цигарения дим ми се допушва, макар да не съм го правила от години.
Дарява ми една безгрижна усмивка. Вероятно я е упражнявал упорито. Разбирам, че цялото това фалшиво излъчване е специално отработено, целящо да предразполага хората, да ги накара да се отпуснат. Да вземем телефонният му секретар например: гласът е приятелски, обезоръжаващ, а не сух и делови, та да уплаши по-свитите.