— Четох някъде, че си гледала, докато Марлоу Гиъри убива онези момичета. Свидетели казват, че си наблюдавала най-безучастно. Какво изпитва човек в подобен момент?
Не му отговарям. Предпочитам да преглътна удара мълчешком. Искам да премине към същината. Най-вероятно знае всичко.
— Как се понасяш сама? — иска да узнае той.
Господи, колко го ненавиждам! Ще ми се да бе той, а не Саймън Бригс, легнал в локва кръв върху бетона. А най-добре — редом с него. Мразя начина, по който гневът се отразява върху тялото: пресъхналата уста, потръпващите ръце.
— Твърде самоуверен си за продажно ченге — отбелязвам аз.
Тай криви лице в подигравателна гримаса.
— Айде бе!
Разтривам очи с юмруци, но без полза — болката в главата ми се засилва.
— Значи скачаш от постелята на Марлоу Гиъри в кревата на Грей Пауърс. От убиец — при полицай, или какъвто се пада той там. Всъщност не се различават кой знае колко, нали? Просто убиват с различни подбуди и различен тип ближни. Питам се какво следва да се мисли за теб в тази връзка.
Но аз не го слушам. Гледам младото момиче, което ни приближава. Тя е мършава и бледа като самата смърт. Косата й е мръсна и виси на фъндъци. Ръцете са целите в синини. Пристъпва бавно, почти като в унес, но погледът й е прикован право в мен. Харисън проследява моя и бръква във вътрешния си джоб.
— Какво гледаш? — пита той.
Знам, че не може да я види. Тя клати неодобрително глава насреща ми. Мисли ме за слаба и глупава. Ако зависеше от нея, детектив Харисън да е вече умрял.
— Започвам да се тревожа за теб, Офелия. Безпокоя се за психическата ти стабилност.
Ушите ми пак пищят. Затварям очи, а когато поглеждам отново, нея я няма.
— Имам пари — обаждам се аз. — Много. Кажи колко искаш.
— Вече не става въпрос за пари — отвръща оня с театрална въздишка. — Поне не за твоите пари. Да го кажем така: Офелия Марч не е забравена. Не е забравена и не й е простено. А имаш ли представа колцина са враговете на съпруга ти? Колко души на тази земя биха желали да го видят в калта? Знаеш ли с какво се занимават и какво са извършили до този момент „Пауърс и Пауърс“?
Нямам никаква представа за какво говори, а освен това главата ми ще се пръсне всеки миг. Усещам погледа му върху себе си и когато срещам очите му, с изненада виждам мъжа от първата вечер. Онзи, който ми допадна.
— Знаеш ли какво? — продължава той. — Струва ми се, че ти нямаш представа за какво ти говоря. Наистина нямаш. Защото когато те погледна в очите, не виждам онази, за която чета във вестниците. Какво е станало с теб? Защо си допуснала животът ти да се обърка чак дотам?
Затварям очи и отпускам глава назад. Твърдата опора на седалката под тила ми действа успокояващо. Дарена ми е секунда отмора.
Двамата продължаваме да седим в колите си. Говорим през отворените прозорци.
— Намерил се кой да дава акъл — обаждам се аз. — Я се виж. Корумпиран тип. И на тебе не ти отива особено.
Той свива рамене.
— И аз имам какво да крия. Също като теб.
— Ами да си помогнем взаимно: аз ти давам каквото ти трябва за едно ново начало, а ти оставяш мен и семейството ми на мира.
Казаното прозвучава хладнокръвно и благоразумно, също както би искал Грей в подобна ситуация. Освен това се чувствам значително по-спокойна отпреди. Наблюдавам Офелия: застанала е точно откъм другия прозорец на Харисън. Виждам дъха й да образува мътно петно върху стъклото. Той гледа напред, без да я забелязва.
— Нека помислим — промълвяла детективът. Видът му става неочаквано уморен и тъжен, сякаш се е заел със задача, за чието изпълнение няма вече ни сили, нито желание. Вдига юмрук към очите си и здраво ги търка. Не знае какво да стори, казвам си аз. От една страна, иска да се представи като добро ченге, като герой. Не е съумял да унищожи тази си половина. Болно му е да бъде продажен, да върши толкова очевадно неправилни неща. Затова и произнася самоуверената си реч на паркинга пред мола — за да вдъхне увереност сам на себе си.
Офелия се обръща и отдалечава, стопява се също като в мъгла. Долавям смеха й. Главоболието и звънът в ушите отслабват.
— Посещавах психиатър — уведомявам го аз.
— Така ли? — отзовава се той и ме поглежда. — Това е добре. Имаш нужда.