— Той изчезна.
— Какво искаш да кажеш?
— Кабинетът му и всичко вътре го нямаше, когато отидох там за последен път. — Изпускам епизода с кървавото убийство — нямам желание да преживявам всичко това отново.
Той накланя глава и ме гледа изпитателно.
— Защо ми го казваш?
— Питам се дали не можеш да изясниш едно обстоятелство: имало ли го е въобще? И ако да, същият ли е, за когото ми се представя?
Поглежда ме с нещо като загриженост в израза. Пита се доколко луда мога да се окажа.
— Как се казва? — пита детективът с неочаквано мек тон. Детектив Харисън е твърде сложна личност.
— Доктор Пол Браун.
Записва си в малък бележник, който измъква от жабката. Пита за адреса и аз му го давам.
— Ще проверя — обещава той. — А междувременно, убедена ли си, че домът ти е сигурно място?
— Какво искаш да кажеш? — Спомням си въпроса му в гласовата ми поща: Доколко познаваш съпруга си всъщност?
Отново онази вълча усмивка.
— Понякога хората, които най-малко познаваме, спят в леглата ни.
— Сигурно имаш предвид жена си — сопвам се аз. — Тя какво знае за теб? Едва ли е много — мога да се обзаложа.
Това не му харесва. Видимо попадението е твърде близо до десетката. Лицето му помръква и става онова, което ме плаши. Пали колата с думите:
— Ще се обадя.
— Чакай — бързо казвам аз, съжалила за неуместния сарказъм. — Кой друг ме издирва?
Той вдига стъклото и потегля, като ме оставя да гледам сама стоповете му, докато се включва в магистралата и изчезва. Питам се дали се опитва да ме изнерви, да си мисля, че и други ме преследват, че мъжът ми не е онзи, за когото се представя, та да ме направи по-податлива към изнудване. Или просто си е садист. Или пък казва истината. Търся Офелия в мрака, но тя си е отишла.
Връщам се у дома. Есперанса си е легнала. Надничам в спалнята на Виктория. Тя също спи дълбоко, прегърнала Клод през шията. Цветната рибка от нощната й лампа танцува из стаята. Грей не се е завърнал от смъртоносната си мисия. Чудя се къде може да бъде и какво ще ми каже, когато се прибере у дома. Минава ми през ума да се обадя на баща си, но това би било безразсъдно и безсмислено. Отивам в спалнята и зачаквам… Грей, Марлоу или Офелия — който дойде пръв.
Докато чакам, спомените отново подхващат своя парад. Не мога да ги спра. Лежа възнак, омаломощена от могъществото на техния безпощаден марш. Статиите съобщават, че съм гледала безучастно как Марлоу изтезава невинни момичета, че съм стояла наблизо, без да сторя каквото и да било, когато ги е убивал… продавачки от супери, от бензиностанции, камериерки в мотели. Всичко това е истина, но не цялата.
Пътуваме нощем, като открадваме по някоя кола на всеки два-три дни от паркинги пред заведения или край пътя. Избираме стари бракми с празни кутии от безалкохолно по пода, пластмасов Исус на таблото, снимки на малчугани, втъкнати в уплътнителя на предното стъкло, и купища фасове в пепелника. Всяка следваща кола има собствен дъх: на цигари или бълвоч, на евтин парфюм или секс. Докато Марлоу кара, аз ровя из жабката, за да разбера чий ден сме съсипали днес, дали имат застраховка и могат ли да си позволят друга кола.
Към края на втората седмица малкото ни пари са на привършване. Дни наред не слагаме в уста друго, освен евтини боклуци от крайпътни автомати. Изгладнелите ни тела искат белтъчини. Аз съм отчаяна — последните две нощи сме прекарали в колата. Ако изобщо успея да заспя, сънувам кошмари, пълни с образа на мама, трясък на изстрели и мирис на горящо дърво. През останалото време се намирам в някаква мъгла от изтощение, глад и страх. Това е кошмар — казвам си. — Това не може да се случва наистина.
В състояние на полусън съм, когато спираме пред някаква бензиностанция. Часовникът от таблото показва два през нощта. Знам, че вече нямаме никакви пари. Мисля, че спира за тоалетна. Но той изважда от торбата пистолет.
— Трябват ни пари — казва Марлоу.
Аз съм вторачила поглед в оръжието. То изглежда съвсем намясто в неговата ръка.
— И какво ще направиш? — питам го със смях. — Да не искаш да ограбиш бензиностанцията?
Той присвива очи.
— Ние сме бегълци — отвръща той с твърд глас. — Издирват ни за убийство. Един обир няма да влоши нещата.
Имам усещането, че ми е зашил неочакван шамар.