— Но ние не сме убивали никого — възразявам аз. — Джанет Паркър уби баща ти.
— Ти я пусна в къщата, Офелия — възразява той с мръснишка усмивка. — Това те прави съучастница.
Поклащам глава.
— Не може да бъде.
— Може, може — отвръща той и вади нещо от торбата. Подава ми го. Вестник от Флорида. Едно тлъсто заглавие гласи: Бегълци, издирвани за разпит във връзка с убийството на Франк Гиъри.
— Не може да бъде — повтарям аз като курдисана. Реалността на положението ни, на стореното от мен, започва бавно да прониква в съзнанието ми. Марлоу понечва да излезе от колата, но аз го хващам за ръка. — Да идем при татко в Ню Йорк. Той ще ни помогне. Няма защо да правим това.
— Няма как да стигнем до Ню Йорк — отвръща той, като се освобождава от хватката ми. — Нямаме бензин. Как си ги представяш нещата?
— Да откраднем друга кола.
Той прави широк жест към празния паркинг край бензиностанцията.
— Да виждаш някъде друга кола? Още километър — и ще виснем като паяци край пътя.
Давам воля на напиращите в гърдите ми ридания.
— Направих каквото ми нареди! — крещя аз през сълзи. — Видях те да говориш с нея. Всичко сте замислили двамата! Аз направих само онова, което ти ми нареди!
Става ми по-леко, когато ридая и крещя, освобождавам се от напрежението на своя гняв. На страха.
Марлоу притихва в отговор. Гласът му спада до дрезгав шепот, а лицето му е сега толкова близо до моето, че усещам острия му дъх.
— Заради тебе го сторих, Офелия, за да те отърва от Франк — шепти той. — Нали искаше да те спася, да те измъкна от това място? Е, направих го. Всичко сторено е заради тебе, малка, неблагодарна кучка такава.
Косата му е вързана на конска опашка, но няколко дебели кичура са се измъкнали от ластика. Тъмните кръгове под очите го правят да прилича на вампир. Извръщам се от него, а в стомаха ми се е свила топка на страх, срам и вина.
— Искаш ли да отида в затвора? Искаш ли ти да отидеш в затвора?
— Не — едва промълвявам аз, а всичкият ми гняв се изпарява.
— Тогава напълни резервоара, сядай зад волана и дръж затворена шибаната си уста. Двигателят да работи.
Той излиза от колата и се отправя към постройката. Прекарвам колата до колонката и правя каквото ми е наредено, като се стремя да не гледам към къщичката. Не искам да го виждам насочил пистолет към когото и да било. Не искам да виждам страха, изписан върху лицето на този невинен. И не искам да съм човекът, който чака отвън, докато той прави всичко това. Резервоарът е пълен и аз сядам зад волана. Веднага чувам мелодията на „Нова година“ от U2 по радиото. Припявам под острите лъчи на лампите, които безмилостно осветяват цялата грозота на положението. Почти съм готова да включа на скорост и да офейкам. Още един от миговете, в които постъпването ми по различен начин би осуетило по-нататъшното падане в бездната. Все още съм аз в оня миг, още съм Офелия. Мога да я спася. Но не го правя.
Никога не съм се замисляла защо Марлоу не си направи труда да скрие лицето си или защо не отчита факта, че аз съм като на длан в колата, под светлините на бензиностанцията. Когато отекват изстрелите, вибрациите от тях преминават през всичките ми кости. Седя си така, вкопчила пръсти във волана, и усещам как последната надежда за живота ми изтича от тялото. Дори в този миг бих могла да избягам, да отида в полицията, да направя признания. Но аз излизам от колата и минавам през стъклените врати на бензиностанцията.
Марлоу е отвъд плота: прибира парите от касата. Виждам единствено темето й, а също дългите руси коси, които попиват бързо растящата локва кръв върху белотата на линолеума.
— Какво стана?
— Връщай се в колата — отвръща той с равен глас и без да ме поглежда. — Веднага.
Правя каквото ми се казва. Дълго седя зад волана. Повече от час. Най-накрая той се появява с торби храна — шоколадови вафли, сладкиши, консерви. Когато ме избутва върху мястото на пътника и сяда пред кормилото, той ми подава шоколад, от любимите ми, с една от онези негови усмивки, които неизменно ме омайват.
— Извинявай задето ти повиших тон — казва мило той и ме целува нежно по бузата. Аз се притискам към него, към моята житейска опора, макар цялото ми същество да негодува: Какво стори той тук? — Знам, че те е страх. И аз се страхувам. Да отидем при баща ти.
— Какво направи, Марлоу? — успявам най-сетне да прошепна в ухото му. Тялото му се напряга и той бързо се дръпва от мен.