— Каквото и да съм направил, направено е за тебе — заявява той и пали колата.
Пропаднала съм в дълбока дупка, в пропаст с хлъзгави стени, и няма никакъв начин да се измъкна от мрака, който ме е обгърнал. Това е моментът, в който страхът ми от него взема връх над любовта, когато онази част от моята личност, която все още иска да оцелее, започва да го ненавижда. Но тогава съм прекалено объркана, за да се ориентирам във всичко това.
— Никой няма да те обича така, както го правя аз — уверява ме мрачно, когато излиза на магистралата.
Нямам представа колко са още жените и момичетата. В паметта ми има само проблясъци… крещящо алено червило, тюркоазена баретка, татуирано цвете, зле нанесен лъскав лак за нокти. Долавям нервен кикот, вик на ужасна болка. Това е останало в съзнанието ми.
Когато Грей се прибира, аз съм излязла на балкона, за да чуя звуците на Залива, с усилие да си спомня още неща. Той излиза при мен и сяда. За един миг минало и настояще се смесват в съзнанието ми.
— Мисля, че с проблемите ни е приключено — казва той. Не прави опит да ме докосне или погледне в очите. Той е само една тъмна фигура край мен, която е вторачила поглед в мрака над океана.
— Какво стана? — питам и очаквам със страх отговора.
Той не го произнася веднага.
— Да го кажем така: взех необходимите мерки.
— Грей.
— Имай ми доверие.
Мисля си за разговора с Харисън на паркинга и за това колко уморен и обезкуражен изглеждаше той. Може би ме е съжалявал. Може би е решил да вземе каквото му дава Грей и да се откаже. А може да има и съвършено други планове, кой го знае?
— Каза ли ти Харисън дали не ме търсят и други?
Той се смъква на място и вдига крака върху парапета.
— Никой друг не те търси.
— Той каза друго.
— Кога?
Въздъхвам с ясното съзнание, че това няма да го зарадва.
— Видях го тази вечер. Обади се и поиска среща. Отидох.
— Това е било глупаво, Ани.
Седим в мълчание. Ще ми се да му кажа, че съм станала свидетел на убийството на Саймън Бригс. Но не го правя. Страх ме е. Страх ме е от това, че го извърши той. Че стисна ръката на жертвата. Страх ме е от възможността да не го е сторил, да съм си въобразила цялата работа. Изведнъж потръпвам, макар нощният въздух да е приятно мек и леко влажен. Връщам се в спалнята. Грей ме следва, хваща ме за раменете и ме обръща към себе си.
— Всичко е наред — казва той. — Имай ми вяра. Всяка заплаха е неутрализирана.
Такива фрази използва, когато е уплашен, такива безизразни военни клишета: заплахата е неутрализирана; проблемът е разрешен. Но когато го поглеждам, не виждам и следа от страх. Погледът е празен и спокоен, устата — разтеглена в тънка, права линия. В сумрака на стаята белезите му изглеждат по-тъмни и грозни.
— Ами Бригс? — питам аз. Надявам се да каже някаква част от истина, нещо, което да ми върне опората. Искам да чуя, че е убил Бригс. Но той не го прави.
— Няма да създава проблеми — уведомява ме равнодушно Грей.
Думите му ме бодват с тънки иглици страх. Отивам към леглото.
Той не прави опит да ме последва. Спомням си думите му, според които Бригс работи за другиго. Дори да го е убил, не би ли продължил този друг с издирванията си, а самата смърт на дебелака не би ли се оказала за него доказателство за това, че е приближил целта? Изведнъж се сещам за плика под седалката в колата си. Така и не погледнах в него.
— За какво си мислиш, Ани? — пита Грей. — Къде се срещнахте?
— На един паркинг край магистралата. Каза ми следното: „Офелия не е забравена. Не е забравена и не й е простено.“
— Греши. Всичко свърши.
— Ами оня, дето ме проследи на плажа? А колието, което намерих на брега?
— Ти сама каза, че не си много сигурна в чутото и видяното. Би могъл да е всеки, включително Бригс, който се мъчи да те изнерви. А що се отнася до колието, такива има сигурно милион.
Дали е толкова лесно да се обясни всичко?
— Повярвай ми, Ани. Всичко е наред. — Той ме целува нежно по устните и ме взема в крепките си обятия. Усещам облекчението му, любовта му към мен. Познавам съпруга си и хич не ми пука какво дрънка Хари сън.
Толкова силно желая да повярвам на Грей, че в края на краищата започвам да го правя. Когато ме пуска и поглежда в очите, лицето му застава на фокус, а стаята добива отново вида си на спалня, а не на място, в което ще спя, докато издъхна. Не ме интересува убил ли е Грей Бригс, или не. Знам, че никога няма да ми каже, ако го е сторил. За миг си позволявам да повярвам, че Харисън няма до се завърти отново наоколо, че оня от плажа е бил Бригс или някой тийнейджър зевзек. Утре ще заведа Виктория на плажа, а след това — на училище, както всеки друг ден. След седмица всичко това ще бъде отдавна забравено минало, също като споменът за колата, с която си се разминал на косъм, за да останеш щастлив от късмета, който е спасил живота ти.