Трябва ми време, за да осмисля чутото. Двамата с полицая се гледаме право в очите, но накрая аз свеждам поглед.
— За какво говорим? — обаждам се аз.
— Трупът му е открит от рибари в езерата на север оттук. Вчера. Или поне части от него. Достатъчни за идентификация обаче.
Обзема му чувство на срам и печал. Не вярвах, че той е наистина мъртъв. Внушила си бях, че всичко от онази така далечна вечер е плод на моето въображение. Какъвто и да е бил този човек, той ми помагаше. В никакъв случай не бих му пожелала подобна смърт. И ето го главният въпрос:
Офелия ли го уби? Аз ли? Грей унищожи окървавените ми дрехи оттогава. Поглеждам ръцете си. Нямат вид на способни на подобно деяние.
— Сигурно знаеш за какво става дума, Ани.
Решила съм да не реагирам на неговите провокационни заявления.
— Значи така — обажда се той отново, след като аз зъб не обелвам. — Разполагам с два трупа и една жена с фалшива самоличност, която е свързана и с двата. Питам се какво е онова нещо около теб, което принуждава хората да се явяват пред очите на света мъртви?
— Не познавам другия — казвам аз, като соча с очи първата снимка.
— Защо тогава снимката ти е в неговата кола?
И защо Грей се ръкува с него, а след това му пръсна главата? Защо остави колата там, та да бъде открита от полицията? Твърде много въпроси без подходящи отговори.
— Нямам представа. — Иска ми се да го оставя тук сам, да седна в колата и да се омета от това място. Но нещо ме задържа. Не знам защо, но детектив Харисън ми се вижда единственият човек, с когото съм напълно наясно. Изпитвам нужда да му разкажа всичко, да му покажа плика, да го попитам какво още знае за моя доктор. Но, разбира се, не мога да сторя нито едно от тези неща.
Вместо това изтърсвам:
— Съпругът ми ви плати, нали?
— Да — отговаря той и свива рамене. — Но аз все пак трябва да свърша някаква работа.
— Какво ви кара да мислите, че няма да съобщя за вас на Вътрешния отдел или на друго подходящо място?
Той ме поглежда със съжаление.
— Както аз виждам нещата, Ани, хванали сме се един другиго за гушите. А си ме стиснала лекичко, а съм те стиснал двойно по-здраво. Това изравнява шансовете ни.
Има право.
— Виж сега — започва той и видът му изведнъж става искрен и загрижен, — мисля, че си го загазила здравата, и при това не само с властите. Може би полицията ти е най-малкият проблем.
Сърцето ми започва да бумти. Знам, че е така. Още при оня първи пристъп на паника на паркинга пред магазина разбрах, че Ани Пауърс няма да я бъде още дълго на тази земя.
— Такива като Бригс са само наемници. Той е мъртъв, но неговото място моментално ще заеме някой друг. Някой издирва Офелия Марч и то не е защото една непозната ней леля й е завещала цялото си състояние.
— И ти знаеш кой е този някой? — Приближавам неволно и опирам лакът върху рамката на прозорчето.
— Не — отвръща той и поклаща глава.
— Но нали каза…
— Излъгах. Исках да те уплаша.
И аз си тръгвам. Отивам при колата. Той смъква стъклото от другата страна.
— Започни със следния въпрос — вика подпре ми: — Кой те изпрати при онзи доктор? Как попадна на него? Който те е изпратил там, е силно подозрителен.
Не му отговарям. Влизам в колата и запалвам двигателя.
— Толкова ли си загубена, та не усещаш, когато някой иска да ти помогне?
— За колко?
— Всяко нещо си има цена, Ани. Нашият свят е материален. Ти бе следвало да знаеш това по-добре от всеки друг.
Затварям вратата и потеглям. Преди да напусна паркинга, обръщам глава назад. Детективът ми сочи с пръст очите си, а после мене самата. Не те изпускам от поглед — казва ми той. Вероятно не цели да ме успокои по този начин, но, колкото и да е странно, именно това прави.
29
Когато двете с Виктория се изтърсваме неканени в дома на Вивиан същия следобед, забелязвам нещо в израза на лицето й, което не съм виждала никога преди. Случва се в мига, когато погледите ни се срещат през дебелото стъкло на входната й врата. То трае само миг и при едно по-различно състояние на духа, изобщо не бих го забелязала. Това е страх. Вивиан е най-храбрата жена, която ми се е случвало да познавам, и като виждам сега това лице, сърцето ми отива в петите.
— Каква изненада — казва тя с широка и топла усмивка, докато отваря вратата пред нас. Но вече е късно. Тайната е споделена. Влизам вътре с Виктория на ръце. Тя мигом протяга ръчички към баба и аз я предавам за мечешка прегръдка, последвана начаса от чуруликане относно събитията на деня. Вивиан прави всички необходими за случая забележки и възклицания, докато трите се придвижваме към кухнята. Аз си наливам чаша вода, а Вивиан приготвя препечен сандвич със сирене, който реже на малки кубчета, защото така го харесва Виктория. Поглеждам през дебелите двойни стъкла към сините води на безкрайния басейн, обзета от черни мисли, докато двете най-важни жени в моя живот си бъбрят безгрижно като чифт австралийски папагалчета.