След закуската Виктория се уединява в професионално обзаведената специално за нея стая за игра, а Вивиан сяда насреща ми край масата. Опира се с кръстосани ръце върху масата и чака. Разказвам й всичко.
Когато приключвам, вдигам поглед и виждам, че тя е обронила глава. След малко я вдига и аз виждам очите й пълни със сълзи.
— Толкова съжалявам, Ани.
Аз се надвесвам към нея.
— Защо, Вивиан? За какво съжаляваш?
— О, Господи — казва тя. Оня израз е отново върху лицето й, но сега се задържа. — Нямаше труп, Ани. Никакъв. Трупът на Марлоу Гиъри така и не бе открит.
— Нямаше труп — повтарям като електронна играчка аз.
— Тогава изглеждаше толкова убедително, Ани. Той трябваше да загине. Не би могъл да оцелее. Но всички мислехме, че няма да се оправиш, ако разбереш, че тяло не е намерено.
Разглеждам лицето на Вивиан, очарователните бръчици около молещите очи, меката плът на бузите, поруменели сега от притеснение. Станала е изведнъж непозната и чужда — тази жена, която обикнах повече от собствената си майка. В известен смисъл не й се сърдя, задето ме е лъгала през всичките тези години. Мога да разбера мотивите й. Мога дори да приема, че го е сторила за мое добро. Но въпреки това ме е яд. Обгръщам здраво тялото си с ръце, за да неутрализирам внезапното присвиване на стомаха. Гледам цветята върху масата: нежнорозови и бели лалета, свели грациозно главици над ръба на вазата. Не искам да си спомням времената, когато споделях страха си от това, че Марлоу Гиъри може да е останал жив. Не искам да си спомням колко пъти Дру, тя, Грей и баща ми са ме лъгали по този въпрос, отнасяли са се с мен като към малоумна, повтаряли са без умора историята за този измислен труп.
— Защо ми го казваш едва сега, Вивиан? — питам аз, когато смятам, че вече мога да се доверя на гласа си. — Какво се е променило?
Тя май не ме чува. Продължава да говори.
— Ти бе обладана от ужас пред този човек. Знаех, че си в опасност. Мислех си, че с течение на времето всичко ще се подреди от само себе си. Но по-късно започнах да се питам дали някаква част в теб, може би онази, която не иска да помни много-много, не е все още свързана с него. Лекарят трябваше да ти помогне.
— Доктор Браун ли? Той е знаел коя съм? Познавал е миналото ми?
Тя отклонява поглед и мълчи.
— Ти ме заведе при него — казвам аз и си спомням първия сеанс. Спомням си как тя ме кара дотам и чака, докато приключим. — Каза, че бил помогнал на някаква твоя приятелка.
— Знам — отвръща Вивиан. — Това ми наредиха да ти кажа.
— Кой?
— Той знаеше всичко за теб и трябваше да ти помогне да се справиш с положението по свой собствен начин и в рамките на определен от самата тебе срок.
Той всеки път разбираше, когато лъжа или скривам нещо от него. В чакалнята нито един път не видях друг пациент. Никога не си водеше бележки, но паметта не му изневери нито един път. Сега си спомням всичко това. Защо не ми е направило впечатление по-рано?
— Кой ти нареди да ми кажеш така? — настоявам аз, когато разбирам, че не иска да отговори.
— Когато се позакрепна, поисках от Грей да ти каже, че тялото на Марлоу не е открито. Мислех си, че трябва да го знаеш. Но той отказа. Искаше да те предпази. Винаги го е искал и ти знаеш това, нали?
Тя хваща ръката ми и здраво я стиска, отправя ми напрегнат поглед, от който изпитвам неудобство. Изпитвам страх. Но не се дръпвам от нея.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Вивиан? — Навеждам се към нея и на свой ред стискам ръката й. — Обясни ми.
Очите й се насочват към нещо зад гърба ми. Обръщам се и виждам Дру да стои на прага. Прилича на буреносен облак. Свъсени вежди, мрачен поглед, зачервен врат.
— Не трябваше да го правиш, Вив — казва той остро.
Тя се изправя в стола си, изпъчва гърди насреща му, вирва брадичка.