— Крайно време е. Беше наша грешка. Трябва да го знае.
— Изобщо не трябва — възразява Дру. — Гиъри е мъртъв. С труп или без труп. Никой не го е ни чувал, ни виждал оттогава — обръща се към мене той, а веждите му се изпъват в една обща, гневна черта.
Те си разменят погледи. Виждам, че спорът помежду им е стар. Толкова пъти са чували острите си реплики по същия повод, че сега нямат нужда от думи. Вивиан искаше да ми каже още неща, но присъствието на Дру слага край на тази възможност.
— Никой не е чувал и за Офелия Марч през тези години, но ето, тя седи тук.
И двамата обръщат погледи към мене. Вивиан е така тъжна. Не мога да разгадая израза на Дру.
— Коя е тая Офелия? — намесва се Виктория. Гледа ме с широко отворени очи.
— Никоя, миличка — отвръщам аз и протягам длан да я помилвам. — Героиня от една книга. — Ставам и вдигам дъщеря си на ръце. Трябва да е влязла, докато разговаряме. Не е ясно кога е станало това и какво е успяла да чуе. Всичките ми въпроси ще останат сега без отговор. Това няма значение всъщност — те лъжат и двамата.
Грабвам дрешката на Виктория и чантата й от масата. Вивиан и Дру понечват да ме спрат, но се отказват. Няма да правят сцена пред внучката си, я. Добре че поне нея уважават в достатъчна степен.
— Отиваме ли си? — пита детето.
— Да — отвръщам аз. Виждам, че изучава лицето ми, понеже не може да усети нищо от интонацията. Поглеждам я с усмивка, на която тя неуверено отговаря. Излизам без повече приказки, спускам се по стълбите и отивам при колата. Виктория крещи назад:
— Чао, бабо! Чао, дядо!
Те двамата стоят пред прага и махат с дървени ръце на дъщеря ми.
— Ядосаха ли те? — пита тя, докато я настанявам в детската седалка. Адреналинът ме прави непохватна и свръхсъсредоточена — цялото ми внимание е концентрирано върху закопчаването на предпазните колани около дъщеря ми. След като не отговарям, тя повтаря въпроса. Не искам да я лъжа, но и не ми се ще да отговарям цял ден на въпроси след това. Без да промълвя дума, аз я целувам по бузката и разрошвам косите й. Затварям вратата откъм нея и се насочвам към шофьорското място, като през цялото време усещам върху себе си погледите на Вивиан и Дру.
— Ти си луда — заявява Виктория, когато излизаме от алеята на пътя. — Учителката казва, че няма нищо лошо в това, но човек трябва непрекъснато да споделя чувствата си, мами.
— Това е добър съвет, Виктория. Само че понякога нещата се оказват по-сложни.
Тя кимва със сериозен израз на разбиране, а аз се питам що за урок съм й дала в конкретния случай. Не ще е добър, в това съм сигурна.
Докато карам, гневът ми се уталожва и адреналинът слиза до поносими равнища. Изчезването на Дру и Вивиан от огледалцето ме облекчава. Грей ми е разправял, че преди всяка операция хората изпитват невероятно напрежение, което обаче мигом изчезва, щом гръмне първият изстрел. Всички притеснения относно това, дали ще останеш жив и здрав, изчезват и остава единствено действието. Днес най-после разбирам какво точно е имал предвид.
Грей ни чака у дома. Когато влизаме в къщата, той скача от дивана. Виктория тича към него и той я вдига, за да я прегърне горещо. Тя се кикоти по уникалния неин начин, който кара сърцето ми да се свие.
— Как е моето момиче? — пита я той.
— Мама се ядоса страшно на баба и дядо — отвръща тя най-сериозно.
— Няма нищо. Понякога ни ядосват хора, които обичаме — отвръща той, като я оставя на пода и поглежда към мен. От погледа му разбирам, че вече е говорил с Дру и Вивиан.
— Знаеш ли какво? Горе Есперанса има една изненада за теб.
Виктория не чака втора покана. Гледам как се втурва по стълбите. Мъничките й обувки трополят по дъските.
Гледаме се известно време. Нищо не мога да прочета върху лицето му.
— Защо уби Саймън Бригс? — обаждам се аз след цяла вечност. Слънцето залязва и в стаята притъмнява. Чувам шума от прибоя. Чувам смеха на Виктория горе. В кухнята ври зрял боб.
Той мръщи вежди и отваря уста, за да отрече. Спирам го с ръка.
— Проследихте. Видях с очите си.
Грей извръща глава и въздъхва дълбоко.
— Защото не можах да разбера за кого работи — отвръща най-накрая той. — Открих леговището му. Предложих му пари в замяна на информация за работодателя му, както и за това, да отиде при него — който и да е той — и да му заяви, че не може да те открие, че си мъртва и така нататък. След като му дадох парите, той ме излъга: каза, че работи за полицията. Тогава го убих. Надявах се да дам по този начин ясен знак на господаря му. — Грей свива рамене.