— Как разбра, че лъже?
— Разбрах.
— Жив ли е той, Грей. Марлоу. Жив ли е?
Не ми отговаря, само ме фиксира с поглед. Усещам, че иска да протегне ръце към мен, но помежду ни се издига висока, непроницаема стена.
— Жив ли е? — питам отново.
Най-накрая промълвява:
— Не знам, Ани. Наистина не знам.
Изчаквам думите да потънат в съзнанието ми. Колкото и да е странно, чутото ме успокоява. Действа ми добре да чуя от неговите уста нещо, което съм знаела през цялото време. Усещам се по-силна, по-сигурна при мисълта, че не съм чак толкоз откачена, че инстинктите ми не са ме подвели напълно.
— Какво стана с доктор Браун? Кой бе той?
— Познат на баща ми. Военен психиатър, който се занимава с изпаднали в стрес в резултат от военни и паравоенни операции пациенти. Смятахме, че ще ти бъде от полза.
Не споделям наученото от детектив Харисън. Още не съм сигурна. Той може да намери обяснение за всяка моя дума. Не зная на кого да вярвам. За Харисън не може да се каже, че е света вода ненапита.
— Какво стана с него?
— Не знам, Ани. Това е самата истина.
Самата истина. Интересна фраза. Човек я казва тогава, когато всяка друга излязла от устата му би прозвучала като лъжа.
И тогава я виждам. Застанала е отвън, с опрени върху стъклото длани. Истинска като мен самата, което не означава чак толкова много. Виждам я най-сетне такава, каквато е: едно момиче, излъгано и предадено от всички, които обича. Вечно очакващо спасението, което така и не идва.
— Ани? — обажда се Грей.
— Не ме наричай така. Това не е моето име.
По-късно завивам Виктория в леглото и лягам до нея. С едната ръка е прегърнала Клод, а с другата стиска моята. Тя е сънена, клепачите й натежават. Попивам нежните очертания на профила й, меката руменина на кожата, прокарвам пръсти през коприната на косите й. Понякога си мисля, че майчинството се състои в един безкрайно дълъг процес на сбогуване в миниатюрни порции. От мига, когато се отделят от тялото ти, те не спират този процес. Първо пълзят, после ходят на четири крака, след това крачат и накрая побягват. А тази вечер е дори по-зле. Аз наистина се сбогувам. Тя няма представа за това, разбира се.
— Още ли си ядосана? — обажда се неочаквано Виктория и се обръща, за да потърси очите ми.
Поклащам глава.
— Не. Всичко е наред. Понякога възрастните се карат.
Тя кимва едва-едва и се усмихва през сън. Отговорът ми я задоволява. Винаги е била много разумно дете, винаги проявява разбиране не като за възрастта си.
— Обичам те, миличка — казвам аз. — Повече от всичко на света. — Много е важно за нея да знае това.
— И аз те обичам, мами.
Гледам как се отпускат чертите на любимото лице, как се уравновесява дишането й. Когато съм сигурна, че е заспала, се измъквам от леглото и бързо напускам стаята. Ако се задържа още малко, не бих събрала сили, за да направя онова, което знам, че трябва да сторя.
Заварвам Грей да ме чака в коридора. Прекъснали сме разговор, който трябва да бъде приключен още сега. Следвам го в спалнята и затварям вратата зад гърба си. Разказвам му всичко: връщането на паметта, приготовленията, които съм направила с помощта на моя приятел Оскар.
— Ани — казва той накрая, — чуваш ли се какво приказваш? Запознала си се с този човек в лудницата!
— Това му е професията. Върши подобни неща за компании като твоята. Помага на хора да изчезнат, снабдява ги с нова самоличност, инсценира тяхната смърт.
Грей ме поглежда скептично.
— Но е откачен, така ли?
— Не повече от мен самата — казвам аз предизвикателно. — Имаше тежък период. Депресия. Риск на професията.
Грей се отпуска в креслото си край прозореца. Аз сядам върху леглото. Оставям му време да осмисли чутото.
— Добре, дай да помислим логично — обажда се най-накрая той, като вдига очи към мен. — Какво ще се постигне по този начин? От гледна точка на Виктория? Наистина ли искаш да й причиниш всичко това?
— Не разбираш ли, Грей? Той ме е намерил. Не зная как, но го е направил. Може Саймън Бригс да е работил за него. Кой знае? Сега искам да загина по мой сценарий, с надеждата да се върна един ден при детето си. Или да стане по неговия — и край. Пито — платено. Той печели.