— Не мога да позволя това. Знаеш много добре.
— Той ще чака. И ще дочака първата секунда, в която отпуснем гарда.
— Прекалено високо мнение имаш за него. — Грей се изправя и започва да мери стаята с крачки. — Раздула си образа му в своето съзнание до размери, които са му напълно чужди. Дори не сме сигурни, че е жив. Това е ненормално, Ани.
— Ако не е той, значи е някой друг, който знае за Офелия. Не мога да изложа Виктория на такава опасност. Време е, Грей. Винаги сме смятали, че именно това трябва да сторим, ако миналото ни догони.
— Така бе преди — казва той с лице, по-тъжно от когато и да било. Отпуска се тежко върху леглото. — Преди да имаме дом и семейство, дъщеря — цял един съвместно изграден живот. Не мога да те загубя, Ани.
Аз коленича пред него.
— Точно затова ме пусни да вървя, Грей. Остави ме да умра, за да станем отново семейство.
Той отново въздъхва дълбоко и затваря за миг очи. Очаквам да скочи и да ми докара вода през девет дерета, за да докаже, че това е най-тъпото нещо, което може да измисли човек, че е откачено, безотговорно и дори абсолютно ненужно. Но Грей ме изненадва.
— Добре — казва той. — Но ще го направим, както аз знам. Мои хора ще ти помогнат да изчезнеш. Мои хора ще чакат от другата страна, за да те настанят на сигурно място и ще те закрилят. Ще пратим Виктория при Вивиан и в нейно отсъствие ще организираме всичко. Ако нещата протекат добре, няма защо тя въобще да научава. Когато бъдеш в безопасност, когато проблемът е неутрализиран, ще намерим начин да се завърнеш.
Той също се отпуска на пода срещу мен, за да ме вземе в крепките си обятия.
— Съгласна ли си?
Звучи толкова лесно, сякаш го замисля да протече в рамките на броени седмици. Но не казвам това. Радвам се, че не ме спира.
— Съгласна.
30
Застанала съм на ръба на карстовия отвор и гледам надолу в мрачните глъбини. Черно е като катран и също толкова гостоприемно. Сърцето ми боботи като дизел в гърдите и се мъчи да изскочи през устата. Всички нервни окончания сърбят, направо съм се поболяла от ужас. Всяка моя фибра изгаря от копнеж да драсне нанякъде, но вече не мога да направя такова нещо. Единствено желанието да защитя моята дъщеря ми дава сили да продължа, да облека непромокаемия костюм, който подава инструкторът. Той вдига бутилката на гърба ми и краката ми почти се подгъват под нейната тежест. Животът на Ани Пауърс свършва. Все едно земята се е разтворила, за да я погълне без следа.
Мундщукът е в устата ми, маската — пред лицето. Чувам гласа на Джанет Паркър в главата си: И тя остава самичка там, цели три месеца, сама в студената и тъмна вода. Бебето ми. Самичка в тъмната, ледена вода. Винаги съм носила тези страдалчески вопли в душата си, но чак когато сама се сдобих с дъщеря, успях да вникна в цялата дълбочина на този кошмар.
— Готова ли си, Офелия?
Вдигам ръка към шията си и опипвам ръба на половинката сърце.
— Готова съм.
Той изглежда притеснен, сякаш долавя страха ми, болката ми. Може би са изписани върху лицето. Може би ги долавя в дишането ми.
Спускам се във водата и потъвам под повърхността. Тя ме очаква — Офелия, така млада и крехка, рее се във водното пространство като някакъв ангел. Кожата й е сива, дългите коси потръпват под напора на течението. Тя е очарована да ме види, поема ме в скована прегръдка. И ето че съм отново едно цяло.
Аз съм Ани. Аз съм Офелия. Аз съм Джанет Паркър и дъщеря й Мелиса. Аз съм мъртва и скърбяща. Аз съм майка и дъщеря. Чернотата ме поглъща.
Втора част
Мъртва отново
31
Днес се случи нещо непоправимо. Умрях. Ужасна злополука. Нещо стана накриво по време на изпита ми за разряд. Поддаваше се на паника — ще си спомни моята инструкторка. — Страхуваше се от вода. Не бе подготвена за гмуркане от такъв характер.