— Какво имате предвид? — пита внимателно Харисън, като си мисли, че жената пред него е прекалено красива и богата, за да си позволи толкова нещастен вид.
— Имам предвид живота, детектив. Понякога е толкова суров.
И в този момент загубва контрол над себе си, кръстосва ръце върху масата и като отпуска глава върху тях, избухва в неудържими ридания. Моята бедна, скъпа приятелка. Той седи до нея с длан върху гърба й. Виждал го е толкова пъти преди. Не се чувства чоглаво или притеснен. Съчувства й. Остава там, докато тя се овладее малко.
Мъката на Ела, самообвиненията й, всичко това е понятно и съвършено искрено според полицейския детектив Харисън. Той го усеща с кожата си. Моят съпруг, от друга страна, изобщо не оставя същото впечатление, макар да изглежда уморен и изцеден, когато в дните след инцидента бива посетен от детектива.
— Защо ще се спуска точно на това място, след като я е страх от водата? — пита го той. — Всички — приятелката й, инструкторката — казват, че е изпитвала ужас от водата. Гмуркането изглежда твърде странно хоби при човек, който не смее да нагази дори в плитката страна на басейна.
Грей клати глава.
— Ани бе твърдоглав човек. Навила си бе на пръста, че трябва да надмогне страха в името на Виктория. Не искаше детето да я види как се огъва пред някакъв ирационален страх. А след като един път е решила нещо, няма никакъв начин то да й се избие от главата.
Детективът кимва с разбиране. Целият разпит е един малък цирк, разбира се, тъй като и двамата са наясно по въпроса за възможностите на полицая — той е с вързани ръце. Но за това не се говори и всеки от двамата съвестно изиграва своята роля.
Харисън обикаля къщата, колкото да се каже, че го е сторил, броди из тъмните стаи с Грей зад гърба си, без да знае какво точно търси.
— Къде е дъщеря ви? — пита той на излизане.
Грей пуска въздишка и трие очи с юмрук.
— Пратих я с баба и дядо й. Те са на морска обиколка из Карибите. Не искам да я наранявам с нещата тук. Още не съм намислил как да й кажа.
Това изглежда разумна постъпка. Но детектив Харисън има усет към лъжата. Грей Пауърс е човек, който трябва да скрива много неща, и напрежението от това усилие му личи. Но това не е мъж, който жали покойната си съпруга. Загубата на обичано същество оставя човека изпразнен, с кух и замаян поглед, който много трудно се имитира. Жалеещите могат да ридаят неудържимо като Ела, да крещят от ярост, или да потънат дълбоко в себе си. Изобщо, докато се мъчат да вникнат в смисъла на смъртта, те реагират по най-разнообразни, непредвидими начини. Но според мнението на детектив Харисън Грей няма този напълно объркан, замаян вид, на който е бил толкова пъти свидетел.
— Тук нямаше ли икономка? — пита детективът, застанал на изхода.
— Дадох й малко почивка, докато Виктория отсъства.
— Бих искал да говоря с нея.
— Няма проблем — приема с готовност Грей. Изчезва за малко и се връща с адрес и телефон, написани на малко листче. — Живее при сестра си.
На раздяла двамата мъже се изправят един срещу друг.
— Съжалявам за вашата загуба, господин Пауърс — казва детективът с нещо като усмивка на лицето и едва доловим сарказъм в гласа. Но ако Грей изобщо ги е забелязал, с нищо не показва това.
— Благодаря ви — отвръща той и затваря вратата.
— Къде си се дянала, Офелия? От кого бягаш? — пита на глас Харисън, докато колата му напуска ограденото селище, в което живях и аз, и се възхищава на къщите наоколо, за които може само да мечтае. Гледа дечица със скъпи велосипеди. Гледа лъснатите туловища на последни модели от най-скъпи европейски и американски марки. Усеща слаб гъдел, който не иска да признае. Съсредоточава цялото си внимание върху друга мисъл: той нито за една секунда не е повярвал, че съм мъртва. Напротив, твърдо убеден е в обратното. Ако още играеше на пари, готов е да заложи живота си за това твърдение.
33
Цяла съм болка. В мен няма нищо друго, освен агонията на моето тяло и съзнание. Не мога да кажа колко пъти преминавам от пълен мрак към ослепяваща светлина, от абсолютна тишина към гърмящия глас, който пита, а аз не мога да отговоря. Може да съм прекарала на това място часове, а може и денонощия. В момента е тъмно и това ме облекчава донякъде, макар тялото ми да е вкочанено от двата пръста ледена вода, в която лежа. Размърдвам се от неудобство. Челюстите ми са стиснати.
Открива се светъл правоъгълник и някакъв мъж, дребен и слаб, влиза през врата, за чието съществуване не съм подозирала. Стъпките му отекват в металната кутия. Той спира на сантиметър от тялото ми. Не мога да видя лицето му. Отново настава светлина. Не така остра, както преди, но все пак силна, от която затварям очи, после ги отварям като цепки, преди да ги стисна отново. Правя го няколко пъти и попривиквам със светлината. Лицето е далечно познато, ъгловато и набраздено. Очите са малки и воднисти, устните — сухи и стиснати. Но не е Марлоу.