— На това може да се сложи край. Може да свърши — обръща се той към стената. Не иска да гледа към мене — било от жалост, било от отвращение. Мъча се да стана и така силно ми се завива свят, че почти загубвам съзнание.
— Само ми кажи къде е той, Офелия. — Гласът е спокоен и уморен.
А аз съм напълно объркана. Не мога да си представя от къде на къде ще си мисли, че знам каквото и да било за Марлоу Гиъри. Но не мога да го кажа. Думите просто не излизат от гърлото ми. Той остава там не зная колко дълго, втренчил поглед в стената. Очаквам да ме ритне или нещо такова, но не го прави. Просто си стои.
— Не знам — успявам да се обадя най-накрая. — Кълна се. Нямам представа къде може да бъде.
Гласът ми само малко се различава от грака на безпомощна гарга.
Той разтрива слепоочията си с израз на безкрайна умора. Опитвам се да запомня това лице.
— Ани Фаулър може и да не знае — казва тихо той, — но Офелия Марч знае много добре. Очите му са като от кремък. — Много добре.
— Не е така — възразявам аз. — Не е. Нищо не помня. — Полагам усилия да не захлипам пред него, но не успявам. Трескаво преравям върналите се напоследък спомени. Дали не е възможно някъде из техните гънки, сред потрошената и разбъркана моя психика, да се крие истината за това, къде е бил Марлоу през всичките тези години? Старая се, но истината бяга от мен, изплъзва се. Ако мога да я пипна, бих го сторила. На всяка цена.
— Не искам да ти причинявам повече болка, Офелия — обажда се мъжът.
— Ами недейте тогава — отвръщам аз, мотивирана главно от отчаяние.
Цялото му тяло се напряга. Той се отпуска на колене в ледената вода и приближава зачервено като евтин бонбон от гняв лице до моето. Усещам мириса на дъха му, докато шепне свирепо:
— Кажи ми онова, което искам да знам, Офелия.
Сега го разпознавам. Това е Гневният мъж — един от ония, които дебнеха пред къщата ни. Същият, който се опита да ни уцели с камък в колата. Не знам какво да мисля при това откритие. Мъча се да стана, да избягам от него, макар разумът ми да повелява просто да поставя тази информация в едно от многото празни места в съзнанието си. Нямам сили за това. Обгръща ме мрак.
Когато идвам отново на себе си, Гневният мъж го няма. Светлините не са угасени. Сядам с усилие и се оглеждам. Няма нищо за гледане, освен железни стени и една оставена върху краката ми снимка. Вземам я. Тя е на Виктория, на моето бебче, на моето малко момиченце. Очите й са затворени, лицето — призрачно бледо. Русите й коси са разпилени наоколо като хвърлено от ореол сияние. Устата е залепена с тиксо, а ръцете — вързани. Изглежда невъзможно мъничка и крехка.
Всяка рационална мисъл, останала до момента в съзнанието ми, сега го напуска и аз започвам да пищя. Това е гърлен рев, който се надига от някакъв скрит първичен център вътре в мен. Той съществува самостоятелно, извън мене. Чувала съм го стотици пъти по-рано, в кошмарите си, свързани с Джанет Паркър. Надигам се и приближавам вратата. Блъскам по нея.
Гласът отново забумтява от говорителите, които сега виждам окачени под тавана:
— Да започнем отначало. Къде е Марлоу Гиъри.
След като жена му и детето си легнат, Рей Харисън заживява друг живот. Когато са около него, той е съсредоточен, здраво свързан със земята заради своята любов към тях. Но щом двете заспят, цялото му същество е обзето от някакво нетърпение, почти усеща сърбеж по ръцете и краката си. Това е нещо, което не би могъл да обясни, дори и да иска. А той не ще.
Мълчанието на среднощната къща, както го определя Сара — приглушените светлини в кухнята, едва чутото жужене на бебешкия интерком, телевизорът, намален дотолкова, че почти не го чува, — прави възможно единението му с една вътрешна празнота, едно място, което трябва да бъде запълнено. Това са часовете, когато за първи път започва да се обажда на агента си по залаганията, за да му възлага чудовищни суми в игри, които без съмнение ще му осигурят големия удар. През тези часове той стои като залепен за телевизора — винаги с онова чувство на нетърпеливо очакване, — докато куотърбекът с контузено коляно прави невъзможен спринт, несъмнено печелившият кон се спъва и губи, боксьорът с навехнат лакът прави фантастичен нокаут. В цялата работа има нещо лично. Съвсем определено понякога. Сякаш неведоми космически сили заговорничат срещу му на най-високо равнище, с едничката цел да го прецакат.