Баща ми се обляга върху рамката на един от прозорците. Над рамото му виждам кафявите покриви на ниски съседни постройки отвъд улицата. Някой си е направил там малка градинка, в която е подредил платнени столове и слънчобран на ивици. Чувам шума от ранното улично движение под прозорците. Баща ми изглежда по-стар от образа в моите представи, тежките дни в живота му са оставили дълбоки следи върху това лице. Прегърбил се е, а под очите му личат дълбоки сенки.
Аз сядам върху масата и оставам там, изпълнена от копнеж да се хвърля в обятията му. Но моят баща не е по нежностите. Най-много да ме потупа по гърба или да подложи буза за целувка. Това е всичко, поне що се отнася до мен.
— Майка ти се обажда, Опи.
Забивам поглед в краката си и забелязвам, че лакът по ноктите ми се е излющил.
— И ти изпя, че съм тук.
Той поклаща глава.
— Не.
— А тя какво каза?
Той въздъхва.
— За пожара. За убийството на съпруга й. Зле е тя, Опи. А вие двамата сте в голяма беда. Защо не ми ги каза тия неща?
Аз свивам рамене и разглеждам коленете си. Те са ожулени и мръсни, костеливи и непривлекателни.
— Какво общо има това с тебе?
Той прави знак с глава към спалнята ни.
— Не ми харесва това момче, Опи. Има нещо в него, дето не е наред.
Гласът му стига до мен приглушен и гъгнив, все едно имам памук в ушите. Не му отговарям. Не мога. Знам, че Марлоу ни чува. Не мога да обясня как, но чувствам това. Цялото ми тяло е напрегнато от надежда и страх. Ето го моментът, който очаквам цял живот: сега баща ми ще направи решителната крачка и ще ме спаси.
— Трябва да ми кажеш едно нещо. — Той се приближава до мен и нежно повдига с пръст брадичката ми, за да го погледна в очите.
— Добре — отвръщам аз. — Какво?
Питам се как ли ще го направи, по какъв начин ще ме измъкне от Марлоу. Дали пък вече не е се е обадил в полицията и те не чакат отвън? Сама не мога да повярвам колко силно желая да е именно така. Колкото и да съм влюбена в Марлоу, дваж повече ме е страх от него, от стореното от него и от още по-лошото, което предстои. Всичко това се таи едновременно в мен, парализира ме от страх. Аз съм едно момиче, изпаднало в крайна нужда от помощ.
— Трябва да ми кажеш, че всичко е наред — мълви той тихо. — Че няма никакви проблеми.
Обръщам сега поглед назад към оня момент и се опитвам да не мразя своя баща. Не е само неговата слабост, която намирам за жалка и осъдителна, но също зле прикритото желание да се измъкне от цялата тази каша. Той иска от мен да облекча собствената му съвест.
Давам му онова, което иска, защото съм добила голям опит в това отношение.
— Всичко е наред — казвам аз с фалшива усмивка и бързо кимване с глава. — Ще си намерим някое местенце на запад. Аз ще се дипломирам и ще започна работа. Скоро ще навърша осемнайсет — ставам голяма. По-голяма, отколкото си би ти, когато си започнал самостоятелен живот.
Камък му пада от сърцето — вижда се с просто око. Отпуска ръка край тялото си и въздъхва. Усмихва ми се едва-едва. Не му се налага да бъде баща, да заема твърда позиция, да излезе напред и да предприеме трудните стъпки, за които аз нямам сили. А и не би знаял как стават тия неща.
Сяда до мен върху масата. Изважда бала пари. Дебело, плътно руло, пристегнато с гумено пръстенче.
— Тук са близо хиляда долара — казва той тихо. Кимва към спалнята. — За тебе са. Не за него. Това е неприкосновеният ти резерв. Ако нещата не потръгнат, с тяхна помощ ще се върнеш у дома.
Не знам за кой точно дом говори. В оня миг съзнавам, че единственият мой дом е при Марлоу. Вземам парите. Те натежават в дланта ми. Сърцето също натежава.
— Въпрос на време е полицията да се изтърси тук — съобщава той с шепот. Погледът му е забит в пода. — Вероятно няма да е днес, но не ще се забавят много.
— Да си вървим ли?
— Ако не искате да ви върнат във Флорида.
Не мога да се доверя на гласа си, а в гърдите ми се надува като балон отчаянието.
— Нали даваш дума, че си добре? — мълви той след продължителна тишина.
Събирам сили да го погледна в очите и казвам:
— Кълна се.
Той ме потупва нежно по гърба, целува ме по челото и бърза да излезе от стаята. Чувам стъпките на обутите му в тежки ботуши нозе надолу по стълбите. Оставам за момент така, все още таяща слаба надежда да чуя забързания му тропот назад, или пък шумно нахлуване на полицията, но нищо подобно не се случва, а звукът от стъпките става все по-далечен и слаб, докато приключва със захлопване на вратата към улицата.