— Казах ти, че никога няма да те прибере. — Обръщам се и виждам застаналия отзад Марлоу. Изражението му е смесица от триумф и съжаление. Отпуска ръка върху рамото ми. Плътта ми се смразява от този допир.
Започнатата върху лявата половина на гърдите му татуировка се простира към рамото. Тя е намазана с антибиотик, линиите са подути, видимата част от кожата е силно зачервена. Сигурно боли, но той с нищо не го показва.
Подавам му парите и той ги прибира в джоба си. Това е така естествено, че никой не помисля за друга възможност. Допирам буза до здравото му рамо, така че да вижда лицето ми. Той ме гали по врата и тила. Обхващам с ръце тънкия му, здрав кръст.
— Никой друг не ти трябва, Офелия — казва той. — Ти принадлежиш на мене.
36
Независимо от обстоятелството, че Саймън Бригс е заел разнебитената стая в мотел „Съншайн“ едва четирийсет и осем часа преди своята смърт, помещението представлява същата смрадлива бърлога, каквато е и колата му. По-малко от денонощие е изтекло от предполагаемата ми смърт, а детектив Харисън вече стои посред стая номер 206 и я оглежда внимателно. Върху чергата на пода са пръснати като цветя из поляна мазни опаковки от готова храна, от леглото зеят две празни кутии от пица, върху перваза на прозореца са строени като войници в крива редица празни консерви от бира. Върху захвърлено край тоалетната чиния списание се търкалят бонбонени хартийки.
Детектив Харисън ненавижда мръсотията и самата мисъл за Бригс буди у него желание да се изкъпе. Но независимо от цялата си мърлявщина, дебелият демонстрира завиден професионализъм: колекцията му от вестникарски материали на тема Офелия Марч. Ани Пауърс е събрана най-старателно. Няма и помен от телефонен разговор, който да издаде връзката с неговия работодател. Сред купищата останали боклуци Харисън открива опаковка от клетъчен телефон, но самият апарат не може да бъде намерен нито тук, нито в колата на Бригс, нито из дрехите на масивното му тяло. Или го е захвърлил някъде, казва си Харисън, или някой го е задигнал. Бригс вероятно не е знаел, че съобразно новия федерален закон полицията може да изиска записите на водените от телефона, чийто сериен номер стои върху опаковката, разговори. Това на свой ред е много сложен процес, който би отнел седмици. А детектив Харисън знае, инстинктивно усеща, че не разполага със седмици, нито дори с дни, ако наистина е загрижен за моята съдба.
Нахлузва ръкавици и започва да изучава съдържанието на кошчето край вратата. Усеща върху врата си внимателния поглед на жената, която оглавява групата за първоначален оглед и която сигурно се пита до каква степен този полицай ще й съсипе района.
— Дишай спокойно, Клер — проговаря той, без да се обръща, — ще внимавам много.
— Дреме ми — отвръща тя. — Ако насереш мястото, толкова по-зле за тебе. Случаят си е твой.
Той не й обръща внимание и продължава да се занимава с боклука. Близо до дъното открива свито на топка парче хартия. Вниманието му е привлечено от качеството й — плътна и лъскава. Той внимателно я разгръща и приглажда върху пода. На листа има някаква драсканица, нещо като човешка фигура с пушка в ръце, а около нея — безредни черти, сякаш някой се е опитвал да разпише писалка. Надраскан е и телефонен номер, който Бригс се е опитал да заличи с маркер, но цифрите продължават да се четат. В горната част на листа е отпечатана в синьо шапка, „Помощ в Мъка“, а под нея уебсайт адрес: www.facethefear.com.
— Намери ли нещо? — интересува се Клер.
— Пореден боклук — отвръща той, като отново смачква листа на топче.
— Обикновено на това попада човек в подобни кошчета — казва тя и се засмива на собствената си шега. Харисън също се усмихва, макар изобщо да не му е до смях.
Когато жената отмества поглед от него, той пъха топчето хартия в джоба си, след което още известно време се преструва, че оглежда празните консервени кутии.
След като приключва със стаята и оставя експертите да си вършат работата, детектив Харисън насочва вниманието си към изгарящата от желание да бъде от полза семейна двойка млади индийци, които притежават и управляват мотела. Мъжът е слаб като вейка, с дебели стъкла на очилата, огромен нос и миниатюрна долна челюст. Жена му представлява рядка гледка, издокарана в нещо като скъсен вариант на розово-златно сари, спуснато над сини джинси. Това е по-скоро опит за налагане на мода, отколкото стремеж към традиционното облекло, казва си полицаят. С огромните си, подобни на бадеми и украсени с дълги мигли очи, както и с приятните за окото телесни очертания като на пясъчен часовник, тя кара детектива на няколко пъти да хвърля крадешком поглед към нея — с най-голямото, подобаващо за случая уважение, разбира се. Макар и винаги верен на съпругата си, Харисън има око за красотата и си позволява да й се наслаждава от разстояние.