Не знам колко време изтече след престоя ни при моя баща, преди да срещна Саймън Бригс. Може би половин година, а може и повече. Всички дни и месеци от онова време са едно цяло и аз не разполагам с критерии, по които да ги разгранича. Сега си давам сметка, че съм станала жертва на пълен психически срив и макар днес голяма част от спомените ми да са възстановени, много подробности от всекидневието така и ще си останат изгубени. Не мога да кажа, че съжалявам. Имало е явно някои моменти на просветление, които сега възкръсват с болезнена яснота.
Вечерта на първата ми среща с Бригс седим с Марлоу в някакво заведение за хранене. И двамата периодично променяме външния си вид. Косата ми е боядисана в ужасяващо черно. При моята бледа кожа приличам на вампир. Марлоу е обръснал косите си и е завъдил козя брадица с мустаци. И той прилича на таласъм. Човек би казал, че в този вид не би следвало да се показваме пред хора. По филмите виждаме как убиецът се храни в някое крайпътно заведение, а над главата му е окачен плакат за издирване със собствената му снимка, докато телевизорът отсреща час по час го показва в най-различни пози. Някой открива приликата и започва гонитба. В реалния свят обаче хората са като слепци — всеки живурка в собствената си мъничка действителност. Много рядко забелязват какво става наоколо, а когато случайно го сторят, обикновено не вярват на очите си.
Марлоу отива до тоалетната и докато го чакам, забила поглед в дъното на чашката си за кафе, някакъв тип минава съвсем близо до мен и пуска върху масата салфетка. Обръщам се и виждам масивна, тежка фигура на мъж с гола глава, който тъкмо напуска заведението.
Разгръщам салфетката. Върху нея е написано:
Лошо му се пише на Марлоу Гиъри. Спасявай си кожата, докато още можеш.
Смачквам салфетката и я пускам на пода, а в тялото ми нахлува адреналин.
— Какво има? — пита Марлоу, когато отново заема мястото срещу ми.
Поклащам глава.
— Нищо. Уморена съм.
— Ти винаги си уморена — отбелязва той.
— Може да е от компанията — сопвам се аз и веднага съжалявам за казаното. Той ме поглежда с изненада. После приближава лицето си до моето над масата.
— Много внимавай! — Гласът му е скован и заплашителен. Цял куп жестоко убити жени са зад гърба ни, сякаш казва той, и много лесно можеш да станеш една от тях.
Отивам в тоалетната и се поглеждам в огледалото. Помещението е мръсно, по плочестия под се търкалят боклуци, надписи красят стените, вони на урина. Не мога да се позная с тая черна коса над бяла кожа. Видът ми е плашещ.
Как да обясня действията си? Как да обясня връзката с Марлоу Гиъри, когото обичам и ненавиждам, от когото ме е страх и с когото съм неразривно свързана? Не мога да го направя. Нито тогава, нито сега. Спасявай си кожата, докато още можеш.
Когато излизам, Марлоу е напуснал вече ресторанта. Знам, че ме чака в колата. Дотолкова е сигурен в мене. На бара седят двама униформени полицаи. Нямаше ги там, когато влязох в тоалетната, но ето че сега си седят най-спокойно и пият кафе от порцеланови чаши. Радиостанциите им бърборят нещо. От коланите висят огромни револвери. Ризите им са издути от бронежилетките под тях. Мисля, че бяхме в Пенсилвания по онова време. Помня, че униформите бяха кафяви: тънки ризи, тъмни якета и панталони. Единият се засмива на нещо казано от другаря му.
Всичко наоколо се изкривява и забавя ход, докато ги приближавам. Спасявай си кожата, докато още можеш. Представям си как отивам право при тях и се предавам. Марлоу ще има време да се измъкне. Ще им кажа, че ме е зарязал на това място и те ще ме арестуват. Ще ме закарат в участъка с колата си. Може би ще се обадят на баща ми. И той ще ме прибере. Най-накрая ще му кажа, че никак не съм добре и той ще ме вземе. Този път ще го направи. Няма накъде.
Но аз не спирам. Минавам точно покрай двамата, а те не ми обръщат внимание. Излизам в студената нощ. Марлоу ме чака край вратата. Вмъквам се в колата, задигнат кадилак. Отоплението работи.