— Ако стане очевидно, че ще ни заловят, ще умра.
Оставям тези думи да висят във въздуха известно време.
— Ще се самоубиеш ли? — питам най-накрая.
Той поклаща глава, извърнал към мене тия тъмни очи, които вече не мога да понасям. Щом ги погледна, и чувам писъци, виждам потоци от кръв.
— Не — казва той. — Ще направя така, че да изглежда като да съм убит. Всички ще ме мислят за мъртъв, но аз ще бъда жив и ще се крия.
Казаното звучи тогава детински, нещо като хлапашка фантазия. Но ние сме си хлапаци. Това е, което забравям винаги. В моите мисли Марлоу е титан, колосален източник на енергия и мощ, комуто съм се отдала изцяло, поради всяка възможна причина човек да стори подобно нещо. Но всъщност той няма още двайсет и една.
Отпуска длан върху бедрото ми.
— Ще трябва да се държа далеч от тебе известно време. Може би няколко години. При липса на труп, те ще те наблюдават постоянно. Ще чакат да дойдеш при мен, или пък аз да дойда при теб. Но когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма. Това е нашата връзка.
— Къде ще отидеш? — питам аз, за да му угодя, понеже знам колко бързо озверява, ако не го сторя.
Той свива рамене.
— Не мога да ти кажа. Те ще те измъчват, за да се докопат до мен. А ти си слаба. Ще се огънеш.
Тогава се разплаквам. Крия лице в сгъвката на лакътя си, за да не види, но няма как да овладея потръпването на раменете си.
— Не се тревожи, Офелия — обажда се той, като сяда и ме обгръща с ръце. Гласът му е нежен и мил. — Ще се върна за тебе. Обещавам.
Но не заради това се оказах жертва на съкрушителната печал, която се таи в гърдите ми. В този момент аз разбирам, че никога няма да се освободя от него. Че докато съм жива, той ще остане под кожата ми, в кошмарите ми, винаги близо до мен.
— Когато дойде време да се съберем пак, ще оставя колието на място, където да го намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл за тебе. Това ще е нашият знак.
Той се забавлява с цялата работа, с драматизма на положението, кара ме да плача. Всичко това дава храна на фантазиите му относно нас и онова, което става с нас. По онова време аз съм разстроена и объркана също като него, играя своята роля в неговите фантазии, представям се като жертва.
Седим мълчаливи известно време. Сълзите ми са пресъхнали и сега се вслушвам във воя на някакъв койот в далечината. И тогава:
— Искам да знаеш едно нещо, Офелия. Трябва да го кажа някому. — Гласът му е станал плътен и чужд.
— Какво?
Той се взира мълчаливо в безкрайната равна пустош около нас толкова продължително, че вече не чакам отговор. И не настоявам, защото вътрешно треперя пред евентуалните му думи.
— Тези жени — започва той с особен смях и поклащане на глава. — Те нямат абсолютно никакво значение. За никого.
— Кои? — питам аз, макар раменете да ме болят нетърпимо от напрежение, а юмруците ми са свити така, че дланите започват да кървят под натиска на ноктите.
— Жените, дето ги мъкнеше баща ми у дома. Повечето от тях бяха зарязани даже от родителите си. Никой не ги е жалил. Никой.
Сещам се за Джанет Паркър, която вие пред прага ни.
— Това не е вярно — възразявам аз.
— Вярно е — сопва се той и се озъбва насреща ми като някакъв пес, какъвто всъщност е.
Не възразявам. Само слушам, докато ми разправя как самите те отчаяно търсели изход от своя окаян живот, търсели наказанието, което отлично съзнавали, че заслужават. Как смъртта била милостиня за тях, как светът отделял много повече внимание на липсата им, отколкото на предишното им присъствие.
— Марлоу — промълвявам аз, когато той най-после млъква. Старая се да говоря тихо, както му харесва на него. — Какви ги дрънкаш?
Нощта сякаш се е разтегнала. Секундите се превръщат в часове, огласявани от вой на койоти.
— Баща ми не е убивал онези жени — казва той, а думите му избухват над нас, подемат вихрен танец и се устремяват към небесата. Кожата му е мъртвешки бледа, очите — празни черни дупки, като на евтина маска. — Не и всичките.
— Кой тогава? — питам аз, макар отговорът да ми е известен.
— Той я уби пред очите ми — продължава Марлоу, без да ми обръща внимание. — Не съм ти го казвал, но тя не ни напусна, не е избягала. Един път загори кекса, дето го приготвяше за закуска. Прасна я с такава сила, че тя падна и си разби главата в ъгъла на кухненския плот. Рухна върху пода толкова тежко, с така неестествено извит врат, че бе ясно като бял ден: докосна земята вече мъртва.