Тази вечер частичното обезвреждане просто не бе достатъчно.
Обърна се рязко, стиснал окървавения кинжал в ръка, и обходи битката с преценяващ поглед. Зи и Фюри се разправяха с двама лесъри… Тор — с трети… Рейдж си играеше с друг от врага… Но къде бе Бъч?
Ченгето бе повалило един от убийците в ъгъла на улицата и се навеждаше над лицето му. Двамата бяха приковали очи един в друг, а лесърът отваряше и затваряше окървавената си уста като риба, сякаш осъзнаваше, че не предстои нищо хубаво. Бъч задейства онова, което бе едновременно благословия и проклятие, поемайки си дъх дълбоко и равномерно. Прехвърлянето започна с тънка струйка черен дим, която премина от устата на лесъра в неговата. Тя постепенно се усили, превръщайки се в същинска река, докато същността на Омега се прехвърляше от единия в другия с отблъскващ устрем.
Когато всичко свършеше, от убиеца щеше да остане единствено прах. А Бъч щеше да е болен като куче и в общи линии — безполезен.
Ви затича натам, като по пътя се наведе, за да избегне една метателна звезда, и блъсна полетелия назад лесър обратно в обсега на юмруците на Холивуд.
— Какво правиш, по дяволите! — изръмжа, докато отлепяше Бъч от паважа, настрани от падналия лесър. — Изчакай докато всичко свърши.
Бъч се преви одве и опита да повърне. Вече беше наполовина омърсен — вонята на врага струеше от порите му, тялото му се бореше с погълнатата отрова. Трябваше да бъде излекуван, тук и сега, но Ви нямаше да рискува…
По-късно щеше да се чуди как е допуснал да го изненадат два пъти в една и съща битка.
Ала подобна интроспекция трябваше да почака няколко часа, както се оказа.
Бейзболната бухалка се стовари върху коляното му и той се сгромоляса по най-отвратителния начин. Кракът му се подви под немалката му тежест, под ъгъл, превърнал хълбока му в кълбо от агония… което навярно идваше да покаже, че кармата не беше толкова отмъстителна, колкото лишена от въображение кучка. Докато падаше, покосен от същото нараняване, което беше нанесъл на противника си преди броени мигове, Ви ругаеше и себе си, и копелето с бейзболната бухалка и точния му прицел.
Време бе да си раздвижи ума. Лежеше по гръб, с крак, в който болката ръмжеше като двигател, минал на висока предавка. А и бухалката можеше да причини още по-големи щети…
Бъч изникна сякаш от нищото, клатушкайки се с грацията на ранен бизон, и се блъсна в убиеца в мига, в който белокосото копеле вдигна бухалката над главата си, прицелило се в черепа на Ви. Ченгето и лесърът се блъснаха в тухлената стена и след като стоя неподвижен в продължение на един дълъг миг, тялото на убиеца потръпна конвулсивно и от гърдите му се откъсна задавен стон.
Беше като да гледа как яйца се изтърколват от вратичката на кухненски шкаф. Костите на убиеца сякаш се втечниха и той се свлече на паважа, а Бъч падна назад, стиснал окървавения си кинжал в ръка.
Беше изкормил копелето.
— Ти… добре… — простена ченгето.
Единственото, което Ви можеше да стори, бе да погледне към най-добрия си приятел.
Докато другите продължаваха да се бият, двамата просто се взираха един в друг на фона на ръмжене, звън на желязо и крайно изобретателни псувни. «Трябва да си кажем нещо», помисли си Ви. Имаше толкова много… неща, които трябваше да бъдат изречени.
— Искам ти да ми го дадеш — с усилие процеди Ви. — Нуждая се от това.
Бъч кимна.
— Знам.
— Кога?
Ченгето кимна към прецакания крак на Ви.
— Първо се излекувай — той простена и се изправи. — И като стана дума за това, ще ида да докарам кадилака.
— Внимавай. Вземи един от братята със…
— Я се разкарай. И да не си мръднал.
— Никъде няма да отида с това коляно, ченге.
Бъч се отдалечи с походка, не много по-стабилна от онази, която Ви би могъл да докара с разместеното си коляно. Вишъс изви глава и погледна към другите. Бяха започнали да вземат надмощие — бавно, но сигурно, нещата се обръщаха в тяхна полза.
Поне в продължение на около пет минути. След което в началото на улицата изникнаха още седем лесъри.
Несъмнено втората вълна също беше повикала подкрепление — очевидно новобранци, тъй като не бяха сигурни как да се справят със стената от мис. Явно бяха получили адреса от приятелите си, ала очите им не виждаха нищо, освен празна уличка. Много скоро обаче щяха да се съвземат и да преминат объркващата бариера.
С цялата бързина, на която беше способен, Ви подпря ръце на земята и се дотътрузи до свода на една врата. Болката беше толкова жестока, че го ослепи за миг, ала това не му попречи да свали ръкавицата си и да я прибере в джоба на якето.