Адски се надяваше Бъч да не реши да се върне и да се включи в битката. Щеше да им трябва превоз веднага щом това свършеше.
Когато новодошлата вълна лесъри се втурна напред, Ви отпусна безжизнено глава върху гърдите си и задиша толкова повърхностно, че гърдите му почти не се повдигаха. Косата му падна напред, закривайки очите му, така че той можеше да следи какво се случва през черния воал. Като се имаше предвид огромния брой новосъздадени лесъри, Обществото несъмнено събираше обичайните си психари и социопати от Манхатън — Колдуел просто не бе достатъчно голям, за да подсигури увеличаването на вражеските редици.
Което щеше да сработи в полза на Братството.
И беше прав.
Четирима от лесърите се насочиха право в сърцето на битката, но един от тях, същински булдог с огромни плещи и ръце, висящи като ръцете на горила, тръгна към Ви… вероятно за да го претърси за оръжия.
Вишъс изчака търпеливо, без да помръдва, давайки си вид, че следващата спирка за него несъмнено е ковчегът.
Дори когато копелето се приведе над него, Ви не трепна… малко по-близо… още малко…
— Изненада, копеле! — рязко каза той, а после сграбчи китката му и дръпна с всичка сила.
Убиецът се сгромоляса като купчина чинии, право върху ранения крак на Ви. Ала това нямаше значение — адреналинът беше страхотно болкоуспокояващо и му даде силата не само да понесе агонията, но и да задържи лесъра на място.
След това вдигна сияещата си ръка и стовари проклятието си върху лицето му. Нямаше нужда да го зашлевя — и най-обикновеният допир бе достатъчен. Миг преди това да стане, очите на жертвата му едва не изскочиха, а бялата им част стана почти флуоресцентна от светлината на Ви.
— О, да, това ще боли — изръмжа Вишъс.
Цвърченето на опърлена плът и писъкът бяха еднакво силни, ала писъкът не трая дълго и на негово място във въздуха се издигна струя пепелив дим, съпроводена от отвратителната воня на изгоряло сирене. Само един миг бе достатъчен на могъществото, заключено в дланта на Ви, за да стопи лицето на убиеца, докато ръцете му махаха като обезумели, а краката му потръпваха конвулсивно.
Когато копелето се превърна в лесърска версия на Конника без глава, Ви отдръпна длан и се отпусна немощно. Би било страхотно, ако можеше да премести тежестта от раненото си коляно, но просто нямаше сили.
Последната му мисъл, преди да изпадне в безсъзнание, бе колко се надяваше момчетата да приключат възможно най-бързо. Мисът щеше да се изпари, ако той не беше буден, за да го поддържа… а това означаваше, че ще водят бой като този без никакво прикритие.
И после се спусна мрак.
29.
Провесила крака през ръба на леглото, Пейн отново и отново напрягаше мускули, дивейки се на чудото, че умът й е в състояние да накара крайниците й да му се подчинят.
— Ето, облечи си това.
Вдигна поглед и за миг вниманието й бе отвлечено от устата на лечителя й. Не можеше да повярва, че те бяха… че той беше… докато тя…
«Да, халатът беше добра идея», помисли си.
— Няма да позволя да паднеш — увери я той, докато й помагаше да се облече. — Можеш да заложиш живота си на това.
Пейн му вярваше.
— Благодаря ти.
— Няма защо — той й подаде ръка. — Хайде… да го направим.
Само че благодарността, която Пейн изпитваше, бе твърде сложна, за да я остави неизречена.
— За всичко, лечителю. Благодаря ти за всичко.
Той й се усмихна за миг.
— Тук съм, за да ти помогна да се почувстваш по-добре.
— И го правиш.
С тези думи Пейн предпазливо стъпи на крака.
Първото, което забеляза, бе хладината на пода под краката й… а после тежестта й се прехвърли върху тях и всичко се обърка. Мускулите й се свиха в спазъм от напрежението и краката й се подкосиха, като перца, духнати настрани. Ала лечителят беше до нея в мига й на нужда — ръката му се обви около кръста й и я подкрепи.
— Стоя — ахна тя. — Стоя… изправена…
— И още как.
Долната част на тялото й не беше това, което бе някога; бедрата и прасците й трепереха толкова силно, че коленете й се удряха едно в друго. Но тя стоеше.
— А сега ще повървим — заяви Пейн, стискайки зъби, когато по костите й сякаш се пръснаха ледени и изпепеляващи струи.
— Може би не трябва да избързваме…
— Към тоалетната — нареди тя. — Където ще се облекча, без никой да ми помага.