Тази независимост беше жизненоважна. Да си върне това простичко, ала така съществено достойнство — да може да се грижи за нуждите на тялото си — й се струваше като манна небесна, неопровержимо доказателство, че благословиите, също като времето, са нещо относително.
Само че когато опита да пристъпи напред, установи, че не може да повдигне крака си.
— Ти просто премествай тежестта на тялото си — каза лечителят й, докато я завърташе и минаваше зад нея. — Аз ще се погрижа за останалото.
Когато той я прихвана през кръста, Пейн направи каквото й беше казал и почувства как едната му ръка улови бедрото й отзад и повдигна крака й. Без да е нужно да й дава знак, тя разбра кога да се наведе напред и да отпусне внимателно тежестта си. На свой ред лечителят й нагласи коляното й в правилната позиция, ограничавайки свиването на ставата, докато тя изпъваше крака си.
Макар и да имаше чисто механично изражение, чудото не сгряваше сърцето й по-малко само защото ставаше стъпка по стъпка — тя отиваше в тоалетната.
Когато най-сетне стигнаха до целта, лечителят й деликатно я остави сама и тя използва дръжката, монтирана в стената, за да си помага. Усмихваше се през цялото време. Което бе направо нелепо.
След като свърши, се изправи с помощта на дръжката и отвори вратата. Лечителят й беше там и тя посегна към него в същия миг, в който той протегна ръце към нея.
— Обратно в леглото — думите му бяха заповед, ни повече, ни по-малко. — Ще те прегледам, а после ще ти намеря чифт патерици.
Пейн кимна и те бавно се върнаха до леглото. Докато се изпъне върху матрака, вече се бе запъхтяла, но бе повече от доволна. Това бе нещо, начало, от което да продължи напред. Вцепенена, вледенена от студ, без никакви изгледи за промяна? Това бе смъртна присъда.
Затворила очи, Пейн запреглъща, дишайки дълбоко, докато лечителят й я преглеждаше.
— Кръвното ти налягане е високо — каза той, слагайки настрани подобното на маншет приспособление, което Пейн познаваше толкова добре. — Но то може и да е заради онова, което… ъъъ… направихме — той се прокашля — нещо, което май често правеше. — Нека проверим краката ти. Искам да се отпуснеш и да затвориш очи. Моля те, недей да поглеждаш.
След като Пейн се подчини, той попита:
— Усещаш ли нещо?
Пейн се намръщи, опитвайки се да въведе ред в многобройните усещания на тялото си — мекотата на матрака, хладния ветрец, галещ лицето й, чаршафа, върху който почиваше ръката й.
Нищо. Не усещаше…
Надигна се панически и се взря в краката си… само за да открие, че той не я докосва — ръцете му бяха отпуснати до тялото.
— Излъга ме.
— Не. Просто не приемам нищо за даденост, ето какво правя.
Докато се отпускаше назад и отново затваряше очи, на Пейн й се прииска да изругае, но едновременно с това го разбираше.
— Ами сега?
Под коляното й почиваше нещо. Усещаше го съвсем ясно.
— Ръката ти… е върху крака ми… — тя повдигна единия си клепач и видя, че е права. — Да, докосваш ме там.
— Някаква разлика от преди?
Пейн се намръщи.
— Малко… по-лесно го усещам.
— Подобрението е добър признак.
Лечителят й я докосна от другата страна. После стигна почти до ханша й. След това се спусна чак до стъпалото й. От вътрешната страна на бедрото… коляното й.
— А сега? — попита за последен път.
В мрака на затворените си очи Пейн се напрегна, за да почувства… нищо.
— Сега… не усещам нищо.
— Добре. Приключихме.
Когато отвори очи и го погледна, усети как по тялото й пробяга ледена тръпка. Какво ли бъдеще ги очакваше, зачуди се тя, след като отминеше този период на възстановяване, по време на който бяха заедно? Физическите й ограничения оправдаваха присъствието му, но всичко това щеше да свърши, когато тя се оправеше.
Дали и тогава щеше да я иска?
Пейн посегна и стисна ръката му.
— Ти си истинска благословия за мен.
— Заради това? — лечителят й поклати глава. — Ти го направи, бамбина. Тялото ти само се лекува. Няма друго обяснение — той се наведе и като приглади назад пуснатата й коса, я целуна целомъдрено по челото. — Сега трябва да поспиш. Изтощена си.
— Няма да си тръгнеш, нали?
— Не — лечителят й погледна към стола, с чиято помощ бе достигнал приспособлението на тавана. — Ще бъда ей там.
— Това легло… достатъчно голямо е за двама ни.
Когато той се поколеба, Пейн изпита усещането, че за него нещо се е променило. Току-що се бе отнесъл към нея с такова еротично съвършенство… пък и ароматът му се беше усилил, значи беше възбуден. А ето че сега между тях имаше някаква дистанция.
— Легни до мен. Моля те.