Той приседна на ръба на леглото и започна да милва ръката й, бавно и ритмично… и нежността му я изпълни с тревога.
— Не мисля, че идеята е особено добра — промълви той.
— И защо не?
— Смятам, че ще е по-лесно за всички, ако начинът, по който те лекуваме, си остане между нас.
— О!
— Онзи твой брат ме доведе тук, защото е готов на всичко, за да се оправиш. Но между теория и практика има разлика. Ако влезе тук и ни завари в леглото, само ще си навлечем още един проблем, а бездруго имаме предостатъчно.
— А ако ти кажа, че не ме е грижа какво мисли той?
— Тогава бих те помолил да не бъдеш твърде сурова с него — лечителят й сви рамене. — Ще бъда откровен с теб. Не си падам особено по брат ти… но от друга страна, той е бил принуден да те гледа как страдаш.
Пейн си пое дълбоко дъх и си помисли: «О, де да беше само това».
— Вината е моя.
— Не си молила да бъдеш ранена.
— Не контузията… ужасът на брат ми. Преди ти да дойдеш, поисках от него нещо, което не би трябвало да искам, а после още повече усложних положението, като… — тя махна с ръка. — Аз съм проклятие за него и жена му. Действително — същинско проклятие.
Липсата й на вяра в благосклонността на съдбата навярно беше разбираема, но онова, за което бе помолила Джейн да й помогне, бе непростимо. Случилото се с лечителя й бе истинско прозрение и невероятна благословия, ала сега единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха брат й и неговата шелан… и последиците от себичната й страхливост.
От устните й се откъсна проклятие и тя потрепери.
— Трябва да говоря с брат си.
— Добре. Ще го доведа.
— Моля те.
Лечителят й се изправи и отиде до вратата. Там поспря с ръка върху бравата.
— Трябва да знам нещо.
— Можеш да ме попиташ всичко и ще ти отговоря.
— Какво се случи точно преди да пристигна. Защо брат ти дойде да ме търси.
Нищо от това не беше изречено като въпрос. Което я накара да предположи, че той се досеща.
— То е между него и мен.
Очите на лечителя й се присвиха.
— Какво направи?
Пейн въздъхна и се заигра с одеялото.
— Кажи ми, лечителю, ако ти нямаше никаква надежда някога да се надигнеш от леглото, нито да се сдобиеш с оръжие, какво щеше да сториш?
За миг той стисна здраво очи. А после отвори вратата.
— Още сега ще намеря брат ти.
Останала сама с всичко, за което съжаляваше, Пейн потисна желанието да изругае, да започне да хвърля неща, да се разкрещи срещу стените. В тази нощ на възраждане би трябвало да е на върха на щастието си, ала в държанието на лечителя й се долавяше дистанцираност, брат й беше бесен, а бъдещето я плашеше.
Това обаче не трая дълго.
Въпреки мислите, които препускаха трескаво в главата й, физическото изтощение скоро надви ума й и я повлече в безпаметна черна дупка, която я погълна и телом, и духом. Последната й мисъл преди всичко да потъне в мрак и тишина бе, че се надява да може да поправи стореното. И да остане завинаги със своя лечител.
Когато излезе в коридора, Мани се облегна тежко на стената и разтърка лице. Не беше идиот, така че дълбоко в себе си вече се бе досетил какво бе станало — единствено истинско отчаяние би принудило някой като онзи корав вампир да дойде в света на хората, за да го вземе със себе си. Ала Исусе… ами ако не го бяха открили навреме? Ами ако брат й бе почакал или пък…
— По дяволите!
Оттласна се от стената, отиде в склада и си взе чисти дрехи, след което се преоблече, изхвърляйки използваните в кошчето. Първата му спирка беше стаята за прегледи, но Джейн не беше там, така че той продължи по коридора, чак до офиса със стъклената врата.
Никой.
Върна се в коридора и отново чу същото ритмично думкане да долита откъм фитнес залата. Надзърна вътре и видя късо подстриган тип, който направо се разбиваше върху пътеката за бягане. От него се лееше пот, а тялото му беше толкова слабо, че бе направо болезнено да го гледа човек.
Мани се измъкна навън. Никаква причина да му задава въпроси.
— Мен ли търсиш?
Обърна се и видя Джейн.
— Тъкмо навреме… Пейн иска да говори с брат си. Знаеш ли къде е?
— Навън. Бие се. Но ще се върне преди да се е съмнало. Нещо не е наред ли?
Мани надви изкушението да отвърне «Ти ми кажи».
— То е между тях двамата. Не знам много повече освен това, че иска да го види.
Джейн извърна очи.
— Добре, ще му съобщя. Тя как е?
— Вървя.
Джейн рязко обърна глава към него.
— Сама?
— Със съвсем малко помощ. Имаш ли ортези? Патерици? Нещо такова?
— Ела с мен.
Тя го въведе в професионално изглеждащия физкултурен салон и в нещо като склад. Ала тук нямаше волейболни и баскетболни топки или пък въжета, а оръжия. Върху рафтове по стените бяха подредени стотици оръжия — ножове, метателни звезди, мечове, нунджако.