— Страхотни упражнения преподавате тук.
— Това е за тренировъчната програма.
— Грижите се за следващото поколение, а?
— Така беше… поне до нападенията.
Двамата минаха покрай снаряжението и Джейн отвори врата, на която пишеше «Физиотерапия». Озоваха се в добре обзаведена зала за рехабилитация, където имаше всичко, от което ри могъл да се нуждае един професионален спортист, за да се поддържа пъргав, бърз и стегнат.
— Нападения?
— Обществото на лесърите изби десетки семейства — отвърна Джейн. — Онези, които оцеляха, избягаха от Колдуел. Постепенно започнаха да се връщат, но напоследък преживяхме доста лоши времена.
Мани се намръщи.
— Какво, по дяволите, е това Общество на лесърите?
— Не хората са истинската заплаха — Джейн отвори вратата а един шкаф и започна да оглежда най-различни видове патерици, бастуни и ортези. — Какво търсиш?
— С това ли се бие мъжът ти всяка нощ?
— Да. Е, какво ти трябва?
Мани се взря в профила й и мислено навърза нещата.
— Помолила те е да й помогнеш да се самоубие. Нали?
Джейн затвори очи.
— Мани… не се обиждай, но нямам сили за този разговор.
— Ето какво е било.
— Част от него. Голяма част.
— Сега тя е по-добре — дрезгаво каза Мани. — Ще се оправи.
— Значи е подействало — за миг по устните на Джейн пробяга усмивка. — Вълшебно докосване и всичко останало.
Мани се прокашля и се сдържа да не зарие килима с върха на обувката си, като четиринайсетгодишен хлапак, заловен да се натиска с гаджето си.
— Аха. Предполагам. Ъъъ… мисля да вземем две ортези, както и чифт патерици… смятам, че ще свършат работа.
Докато той вадеше пособията, Джейн не сваляше очи от него. Толкова, че най-сетне той не издържа и измърмори:
— И преди да си ме попитала — не.
Джейн се засмя тихо.
— Не знаех, че искам да те питам нещо.
— Няма да остана. Ще я изправя на крака, а после ще си отида.
— Всъщност, не за това си мислех — тя сбърчи вежди. — Но може да се задържиш наоколо. И преди се е случвало. Аз. Бъч. Бет. Пък и мислех, че я харесваш.
— Меко казано — промърмори Мани под носа си.
— Тогава недей да си правиш планове, преди всичко да е приключило.
Той поклати глава.
— Имам кариера, която отива по дяволите… причината за което, между другото, сте вие с вашето ровичкане из мозъка ми. Имам майка, която не си пада особено по мен, но която въпреки това ще се чуди защо не й се обаждам за празниците. Освен това имам кон, който е в тежко състояние. Да не искаш да ми кажеш, че твоето момче и другарчетата му няма да имат нищо против да балансирам между двата свята? Не мисля така. Освен това, какво ще правя? Уверявам те, че да й помагам е удоволствие, но не искам да го превръщам в своя професия, нито пък тя да се събере с такъв като мен.
— И какво не ти е наред? — Джейн скръсти ръце на гърдите си. — Не се засягай, но ти си страхотен тип.
— Добре избегна всичко останало.
— То винаги може да се намести някак.
— Е, добре, да кажем, че е така. Отговори ми на следния въпрос — колко дълго живеят те?
— Моля?
— Вампирите. Колко дълго живеят?
— Зависи.
— За разлика от десетилетия или векове говориш? — когато Джейн не отвърна, Мани поклати глава. — Точно както предполагах. На мен вероятно ми остават още колко… четирийсет години? Ще започна да се съсухрям след около десетина. И сега — всяка сутрин се събуждам с най-различни болежки, имам наченки на артрит и в двете тазобедрени стави. Пейн трябва да се влюби в някой като нея, не човек, който ще стане пациент на гериатрията преди тя да е успяла да мигне — той отново поклати глава. — Любовта може да победи всичко, но не и реалността. Тя надделява всеки шибан път.
В смеха на Джейн се прокраднаха остри нотки.
— Не мисля, че мога да споря с това последното. Мани погледна към ортезите.
— Благодаря ти.
— Няма защо — бавно отвърна Джейн. — И ще предам на Ви каквото ме помоли.
— Добре.
Когато се върна в стаята на Пейн, Мани влезе безшумно и поспря на вратата. Тя бе потънала в сън, а сиянието си бе отишло от кожата й. Дали щеше да се събуди парализирана? Или постигнатият напредък щеше да се задържи?
Явно трябваше да почакат, за да разберат. Мани подпря патериците и протезите на стената, отиде до коравия стол край леглото и седна, като кръстоса крака, мъчейки се да се настани по-удобно. Не че щеше да спи. Просто искаше да я погледа…