— Легни до мен — наруши тишината гласът й. — Моля те. Нуждая се от топлината ти.
Мани остана на мястото си и изведнъж си даде сметка, че не става въпрос за брат й. Да се държи на разстояние от нея винаги, когато беше възможно, бе нещо като защитен механизъм. Почти сигурно бе, че отново ще бъдат интимни. Беше готов да я задоволява в продължение на часове, ако беше нужно. Но не можеше да си позволи да се изгуби в някаква фантазия, че от разговора може да излезе нещо сериозно и постоянно. Два различни свята. Мястото му просто не беше до нея. Приведе се напред и я помилва по ръката.
— Шшт… тук съм.
Когато Пейн обърна глава към него, очите й бяха затворени и Мани силно подозираше, че говори насън.
— Не ме оставяй, лечителю.
— Името ми е Мани — прошепна той. — Доктор Мани Манело…
30.
Изсвирването беше силно и пронизително и докато то отекваше из фоайето на имението, Куин бе сигурен, че настойчивият звук бе излязъл от устата на Джон Матю. Господ знаеше, че през последните три години му се беше наслушал.
Спря с крак върху първото стъпало на внушителното стълбище, избърса запотеното си лице с направената на топка тениска и се подпря на парапета. Виеше му се свят след тренировката, а краката и задникът му сякаш тежаха толкова, колкото и проклетото имение.
Когато изсвирването се повтори, той си спомни, че някой се опитва да привлече вниманието му. Обърна се и видя Джон Матю, застанал под пищно украсената каса на вратата на трапезарията.
— Какво, по дяволите, си направил със себе си? — попита Джон на езика на знаците, преди да посочи собствената си глава.
«Я виж ти», помисли си Куин. В миналото въпрос като този би се отнасял за много повече от промяната в прическата му.
— Нарича се подстригване.
— Сигурен ли си? Защото, мен ако питаш, се нарича офъкване.
Куин потърка късата си коса, която сам бе остригал.
— Не е кой знае какво.
— Е, винаги можеш да си сложиш перука — сините очи на Джон се присвиха. — И къде са ти железата?
— В шкафа с оръжията.
— Нямам предвид оръжията, а онова, което носеше по лицето си.
Вместо отговор Куин просто поклати глава и понечи да си тръгне — нямаше желание да дрънка за пиърсингите си, които бе махнал. В ума му цареше бъркотия, тялото му беше изтощено и сковано от ежедневното бягане…
Зад гърба му отново се разнесе изсвирване и едва не го накара да запрати една ругатня през рамо. Реши да си спести усилието, за да не губи ненужно време — изпаднеше ли в такова настроение, нищо не можеше да накара Джон да се откаже.
Хвърли поглед назад и изръмжа:
— Какво?
— Трябва да ядеш повече. Независимо дали с нас или сам. Превръщаш се в скелет…
— Добре съм…
— … така че или ще започнеш да се храниш като добро малко момче, или ще накарам да заключат залата за тренировки и няма да ти дам ключа. Ти решаваш. Освен това повиках Лейла. Чака те в стаята ти.
Куин се обърна рязко… което се оказа лоша идея, тъй като фоайето изведнъж се превърна във въртележка. Сграбчи парапета и излая:
— И сам можех да се погрижа за това.
— Но нямаше да го сториш, така че аз го направих вместо теб. Освен ако не претрепя дузина лесъри, това ще е доброто ми дело за тази седмица.
— Ако си решил да се правиш на майка Тереза, по-добре намери някой друг, върху когото да се упражняваш.
— Съжалявам, обаче си избрах теб. И най-добре се поразбързай — не искаш да я караш да те чака, нали? А, и още нещо — докато с Хекс бяхме в кухнята, помолих Фриц да ти приготви нещо за хапване и да го качи в стаята ти. До после.
Джон тръгна към килера, ала гласът на Куин го догони:
— Нямам желание да бъда спасяван, задник такъв. И сам мога да се погрижа за себе си.
В отговор Джон му показа среден пръст над главата си.
— О, за бога! — промърмори Куин.
Така не му се занимаваше с Лейла точно сега. Нямаше нищо против Избраницата, но мисълта да бъде затворен в една стая с някой, който се интересуваше от секс, направо му бе непоносима. Което си беше същинска ирония. Досега чукането бе не каква да е, а определяща част от живота му. Ала през последната седмица? От самата мисъл да бъде с някого му се повдигаше.
Исусе, ако продължеше така, последният, с когото бе правил секс, щеше да е червенокос. Ха-ха-ха! Да си умреш от смях. Очевидно Скрайб Върджин имаше гадно чувство за хумор.
Тътрейки се с усилие по стълбите, той реши да каже на Лейла (възможно най-любезно), че може да върви да си гледа работата…