Замайването, връхлетяло го на втората площадка, го накара да се закове на място.
През последните седем нощи бе свикнал светът да се върти около него, при цялото това бягане и както почти не се хранеше — дори бе започнал да очаква с нетърпение усещането, че се откъсва от тялото си. Беше по-евтино от това да се напие, а и ефектът не отслабваше с времето… поне докато не се нахранеше.
Но сега беше различно. Струваше му се, че някой го е прегазил с булдозер, ала очите му показваха, че все още стои на крака. Същото говореше и фактът, че бедрата му се бяха опрели в парапета…
Без никакво предупреждение едното му коляно се подкоси и той се сгромоляса като книга, политнала от рафта.
Улови се за парапета с една ръка и се надигна, тежко облегнат на него. Вперил сърдит поглед в крака си, той го разтърси няколко пъти и задиша дълбоко, мъчейки се да убеди тялото си да го слуша.
Без особен успех.
Вместо това бавно се свлече и трябваше да се завърти, за да изглежда така, сякаш просто бе приклекнал върху кървавочервения килим. Не можеше да диша… или по-скоро — дишаше, но от това нямаше никаква полза.
«Проклятие… Стегни се… Мамка му!»
— Господарю? — разнесе се глас над него.
Мамка му беше слабо казано!
Докато стискаше очи, Куин си помисли, че отдавна не бе виждал по-недвусмислено доказателство за Закона на Мърфи от появата на Лейла точно в този момент.
— Господарю, мога ли да ви помогна?
От друга страна, това може и да имаше добрата си страна — по-добре тя, отколкото някой от братята.
— Да. Коляното ми се прецака. Контузих го, докато тичах.
Вдигна глава и видя как Избраницата приклекна до него, бялата й роба — в ярък контраст с аления килим и наситеното златисто сияние на украсата във фоайето.
Чувствайки се като истински идиот, докато тя протягаше ръка към него, Куин опита да се изправи на крака… ала без никакъв успех.
— Аз… ъъъ… предупреждавам те, че съм доста тежък.
Прелестната й ръка улови неговата и той с изумление видя, че пръстите му трепереха, докато приемаше помощта й. Доста се учуди и когато тя го издърпа на крака без особено усилие.
— Силна си — отбеляза, когато ръката й се обви около кръста му и го задържа изправен.
— Ще вървим заедно.
— Съжалявам, че съм потен.
— Няма нищо.
И с тези думи те потеглиха. Изкачиха се бавно до втория стаж и поеха по коридора, минавайки покрай цял куп врати (за щастие — затворени). Кабинетът на Рот. Стаята на Тормент. Стаята на Блей (нямаше да поглежда към нея). Тази на Сакстън (нямаше да я изкърти и да изрита братовчед си през прозореца). Спалнята на Джон Матю и Хекс.
— Аз ще отворя — каза Избраницата, когато спряха пред неговата.
Трябваше да се обърнат настрани, за да минат през касата, заради размерите му. После, за негова радост, Лейла затвори вратата и го отведе до леглото. Нямаше нужда никой да научава какво става, а имаше голяма вероятност Избраницата да се хване на измислицата му, че се е контузил.
Идеята бе да остане седнал, но в мига, в който тя го пусна, Куин се пльосна върху дюшека. Плъзна поглед надолу по тялото си, чак до маратонките, и се зачуди защо не вижда колата, която някой бе паркирал отгоре му. И то не някаква малка двуместна кола, ами шибан джип.
— Ъъъ… слушай, можеш ли да бръкнеш в коженото ми яке. Там имам едно протеиново блокче.
В този миг откъм вратата долетя потропване на метал върху порцелан. А после се разнесе мирис на храна.
— Не желаете ли да опитате от телешкото, господарю?
Стомахът му се сви на топка.
— Господи… не…
— Има и ориз.
— Само… едно от блокчетата.
По тихото поскърцване се досети, че тя бута количката с подноса към него и след миг усети много повече от далечен полъх от онова, което Фриц му беше приготвил.
— Престани… престани, мамка му… — Куин се преви одве, разтърсван от напъни да повърне. — Не… и храната…
— Трябва да хапнете — долетя учудващо решителният й отговор. — И аз ще ви нахраня.
— Да не си посмяла…
— Ето — вместо месо или ориз, тя му подаваше залче хляб. — Хайде, отворете уста. Нуждаете се от храна. Вашият Джон Матю каза така.
Куин се отпусна върху възглавниците и закри лицето си с ръка. Сърцето му биеше лудешки в гърдите и някъде дълбоко в себе си той осъзнаваше, че ако продължава така, наистина може да се убие. Странно, това май не беше кой знае колко лоша идея. Особено когато в ума му изникна лицето на Блей.
Толкова красив. Толкова невероятно красив. Струваше му се глупаво и някак женствено да го нарича така, но това беше истината. Проклетите устни, те бяха проблемът… така хубави и плътни. И очите! Толкова сини.