Е, тя бе изпитала доста неща, които й бяха харесали, но в очите й имаше твърде много, а в неговото сърце — твърде малко, за да стигнат по-далеч.
— Ще вземете ли вената ми, господарю? — прошепна тя дрезгаво.
Куин просто я зяпна. Алените й устни се разтвориха.
— Господарю… искате ли да ме имате?
Той затвори очи и отново видя лицето на Блей… но не такова, каквото бе сега. Не хладния непознат, когото сам бе създал. А някогашния Блей, чиито сини очи като че ли непрекъснато гледаха към него.
— Господарю, аз съм на ваше разположение. Все още. Винаги.
Когато Куин най-сетне я погледна, тя бе вдигнала ръце към робата си и бе разтворила двете й половини, разкривайки изящната шия, ключицата и прелестното улейче между гърдите си.
— Господарю… искам да ви служа — разтваряйки гладката материя още по-широко, тя му предлагаше не само вената, но и тялото си. — Вземете ме…
Куин улови ръцете й, посегнали към сатенения колан около кръста й.
— Спри.
Лейла сведе очи към завивката на леглото и сякаш се вкамени. А после се отскубна от него и рязко оправи робата си.
— Тогава пийте от китката ми — с разтреперани пръсти тя вдигна ръкава си и му протегна ръка. — Вземете от вената ми онова, от което така очевидно се нуждаете.
Не го поглеждаше. Вероятно не бе в състояние.
И ето я, тя стоеше пред него, затворена в себе си от унижение, което не бе заслужила и което той не бе възнамерявал да й причини… и въпреки това му се предлагаше… макар и не по някакъв жалък начин, а защото бе родена и възпитана да изпълнява роля, която нямаше нищо общо с нейните желания, а единствено с очакванията на обществото… и тя бе твърдо решена да отговори на тези очаквания. Дори ако не я искаха заради самата нея.
Исусе, Куин прекрасно знаеше какво е усещането.
— Лейла…
— Не се извинявайте, господарю. Така ме принизявате.
Куин улови ръката й, защото имаше чувството, че тя се кани да коленичи.
— Виж, вината е моя. Изобщо не трябваше да започвам онова със секса…
— А аз ви казвам да престанете — гърбът й бе изправен като дъска, гласът й — режещ. — И ме пуснете, ако обичате.
Куин се намръщи.
— По дяволите… толкова си студена.
— Нима?
— Да — той прокара пръсти по ръката й. — Имаш ли нужда да се нахраниш? Лейла? Ехо?
— Бях от Другата страна, в Светилището, така че — не.
Е, това звучеше убедително. Когато беше там, Избраницата съществуваше, без да съществува, нуждата й за кръв — потисната… и очевидно освежена. През последните няколко години Лейла бе задоволявала потребностите на онези братя, които не можеха да пият от жените си. Тя бе предпочитаната Избраница. И тогава истината го осени.
— Я чакай. Ти изобщо не ходиш на север, така ли?
След като Фюри бе освободил Избраниците от живота им със сурови и ограничаващи правила, повечето от тях бяха напуснали Светилището, в което бяха затворени в продължение на безброй години, и бяха отишли в имението на Фюри в Адирондак, за да научат повече за свободата на живота от тази страна.
— Лейла?
— Не, вече не ходя там.
— Защо?
— Не мога — тя махна с ръка, за да сложи край на този разговор, и отново вдигна ръкав. — Господарю, ще вземете ли вената ми?
— Защо не ходиш там?
Очите й най-сетне срещнаха неговите… и Куин видя, че са пълни с неприкрит гняв. Което, колкото и да бе странно, бе истинско облекчение. Смиреното покорство, с което тя приемаше всичко, го караше да се пита колко умна бе всъщност. Но ако се съдеше по изражението й в този момент, под онова, което се виждаше с просто око, бе скрито много и той нямаше предвид само съвършеното й тяло.
— Лейла? Отговори ми. Защо не ходиш там?
— Не мога.
— Кой го казва? — Куин не беше особено близък с Фюри, но все пак го познаваше достатъчно добре, за да може да се обърне към него, ако има проблем. — Кой?
— Никой. И не се тревожете — тя махна към китката си. — Пийте, за да си възвърнете силата, от която се нуждаете, а после ще ви оставя на спокойствие.
— Добре, щом искаш да се заяждаме за точната дума — какво те спира да ходиш там?
Върху лицето й лумна раздразнение.
— Не е ваша грижа.
— Аз ще реша кое е моя грижа — не обичаше чрез сплашване да кара жените да му се подчиняват, но очевидно джентълменът, дремещ в него, се бе събудил в мекото си легло и бе открил, че е ядосан. — Кажи ми!
Той беше последният на света, от когото би се очаквало да изтръгва откровения със заплахи, ала ето че правеше точно това. Работата бе там, че нямаше намерение да допусне каквото и да било да нарани тази жена.