Това беше… действителността, усилена докрай. И проклет да бе, ако не му харесваше.
Пъхна наръч чисти кърпи под крака и изплакна раната.
— Полека, здравеняко — каза, когато пациентът му изсъска и настръхна. — Просто я почистваме.
— Няма… нищо…
Как ли пък нямаше. На Мани му се искаше да може да направи повече по въпроса с болката, но не разполагаха с време. Имаше сложни счупвания, за които трябваше да се погрижи. Стабилизирай и се заеми със следващия.
Под съпровода на стенания и низ от ругатни, долетели откъм лявата му страна, Мани се погрижи за едно миниатюрно разкъсване на артерията; след това затвори мускула и се зае с фасцията* и кожата.
[* Съединителнотъканна ципа, която обвива мускулите и други органи в тялото. — Бел.прев.]
— Справяш се чудесно — промърмори, забелязал побелелите кокалчета на пациента си.
— Не се тревожи за мен.
— Да, да… братята ти — Мани поспря за миг. — Знаеш ли, ти май ставаш.
— Майната… ти… — воинът се засмя, разкривайки вампирски зъби. — Аз съм… съвършен.
След това затвори очи и се отпусна по гръб; челюстта му бе стисната толкова здраво, че бе истинско чудо как успява да преглъща.
Мани действаше толкова бързо, колкото бе възможно, без от това да пострада качеството на работата му. Тъкмо когато забърсваше редичката от шейсет шева с парче марля, чу как Джейн извика.
Мани обърна глава и не можа да потисне една ругатня.
На прага на стаята за прегледи стоеше Ред Сокс, понесъл на ръце мъжа на Джейн, който изглеждаше така, сякаш го бе прегазила кола. Кожата му имаше пепелив цвят, очите му бяха обърнати към черепа и… мили боже, ботушът му беше извит в обратната посока.
— Можеш ли да му направиш превръзка? — извика Мани на сестрата, след което се обърна към пациента си. — Трябва да ида да видя…
— Върви — русокосият вампир го потупа по рамото. — И благодаря, докторе. Няма да го забравя.
Докато отиваше към новопристигналия пострадал, Мани не можеше да не се зачуди дали копелето с козята брадичка изобщо щеше да му позволи да го оперира. Защото кракът му изглеждаше напълно съсипан дори от другия край на стаята.
Докато Бъч го отнасяше в стаята за прегледи, Вишъс ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. Обединената болка от коляното и бедрото му беше преминала границите на агонията, навлизайки в съвършено нови измерения, и това изцеждаше силите му и способността му да мисли.
Ала не само той беше в тежко състояние. Докато влизаше в стаята с олюляваща се походка, Бъч удари главата му в касата на вратата.
— Мамка му!
— По дяволите… извинявай.
— Капка… в морето — Ви изохка, когато в слепоочието му затуптя болка, толкова силна и ритмична, сякаш свиреше на барабани «Добре дошли в джунглата».
За да заглуши пъкления концерт, Ви отвори очи с надеждата нещо да отвлече вниманието му.
Джейн стоеше пред него с вързана коса и игла в окървавената си ръка, на която носеше хирургическа ръкавица.
— Не тя — простена Ви. — Не… тя…
Медиците никога не биваше да лекуват своите партньори — това си беше истинска рецепта за катастрофа. Ако коляното или бедрото му беше окончателно прецакано, Ви не искаше това да тежи на съвестта й. Господ му беше свидетел, че и така имаха предостатъчно проблеми помежду си.
Мани пристъпи пред Джейн.
— Аз съм единствената друга възможност. Няма защо да ми благодариш.
Вишъс извъртя очи. Страхотно. Ама че избор.
— Съгласен ли си? — настоя човекът. — Или би искал да помислиш малко, докато костите ти зараснат като на някое фламинго? Или пък хванеш гангрена и кракът ти окапе?
— Е… на това… му се казва… убедителност.
— И отговорът ти е?
— Добре. Да.
— Занеси го на масата.
Въпреки че Бъч много внимаваше, когато го слагаше да легне, Ви едва не повърна върху двама им, докато го наместваха.
— По дяволите… — ругатнята на Ви още не беше отзвучала, когато лицето на хирурга изникна над него. — Един съвет, Манело… по-добре не се приближавай толкова…
— Искаш да ми фраснеш един ли? Добре, но изчакай след като свърша с крака ти.
— Не… гади ми се.
Манело поклати глава.
— Трябва да се погрижим за болката. Нека те сложим на «Демер…
— Не «Демерол»! — казаха в един глас Ви и Джейн.
Ви погледна към нея. Тя бе коленичила на пода в другия край на стаята и надвесена над стомаха на Блейлок, шиеше гадна на вид рана. Ръцете й бяха като от стомана, работата й — съвършена, тя бе истинско въплъщение на професионализъм. С изключение на сълзите, стичащи се по лицето й.