— Къде е складът с материалите за чистене? — попита Мани.
— В коридора. Вляво.
Джейн напълни кофата с дезинфектант и вода, а в това време Мани се върна с метла и се зае за работа. Докато двамата се трудеха един до друг, единственото, за което Джейн бе в състояние да мисли, бе Вишъс. По време на лудницата около лекуването на братята тя бе трябвало да се съсредоточи върху твърде много неща, ала сега, докато прокарваше мократа четка по плочките на пода, имаше чувството, че цялата тревога и напрежение, спотаявали се на заден план в ума й, изведнъж ce втурнаха напред, прескачайки бариерите, удържащи ги до този миг.
«Не тя.»
Отново и отново чуваше думите му, виждаше пепеливото му лице леденобелите очи и начина, по който я бе отблъснал.
Странно… вечността, която й бе дарена, й се бе сторила най-голямата благословия, която можеше да получи. Докато не си представи как прекарва безкрайността без мъжа, когото обича. Сега благословията й се струваше проклятие. Къде щеше да отиде? Не можеше да остане в имението. Не и когато бяха така отчуждени. Би било твърде тежко за всички…
— Ето.
Джейн подскочи, когато пред лицето й изникна носна кърпичка. Малкото бяло квадратче се подаваше между пръстите на Мани, който го размаха подканящо, когато тя не посегна да го вземе.
— Плачеш — чу го да казва.
Премествайки дръжката на четката върху сгъвката на лакътя си, Джейн пое кърпичката и с учудване установи, че Мани е прав — когато попи очите си, бялата материя се навлажни.
— Знаеш ли — бавно провлачи Мани, — като те гледам такава, ми се иска да му бях ампутирал проклетия крак.
— Вината е само донякъде негова.
— Така твърдиш ти. Аз обаче имам право на собствено мнение.
Джейн го погледна.
— Да ти се намира още една?
Мани й поднесе кутията и тя извади още няколко кърпички. Попи очите си. Издуха си деликатно носа. Още едно поливане. Приключи с плакането като изхвърли една… две… три кърпички в кошчето за боклук.
— Благодаря ти за помощта — вдигна очи и се усмихна при вида на гневното му лице. — Това ми липсваше.
— Кое?
— Сърдитото ти изражение. Напомня ми за доброто старо време — тя го изгледа изпитателно. — Ви ще се оправи ли?
— Стига да не му сритам задника заради това, което ти причинява — да.
— Същински рицар — и наистина го мислеше. — Тази нощ беше невероятен — това също го мислеше.
Мани постави кутийката с кърпички върху един плот.
— Както и ти. Това често ли се случва?
— Не. Но имам чувството, че нещата са на път да се променят
Заемайки се отново за работа, Джейн потърка няколко пъти с четката пода, от което той не стана много по-чист, но пък тя се пораздвижи. В сегашното му състояние, на мястото май най-добре щеше да му дойде един маркуч.
Няколко минути по-късно на вратата се почука и Фриц подаде глава.
— Храната е готова. Къде желаете да я сервирам?
— В кабинета — отвърна Джейн. — На бюрото — тя погледна към някогашния си колега. — По-добре върви, преди да е изстинало.
Погледът на Мани беше равнозначен на среден пръст, но Джейн просто му махна за довиждане.
— Върви. А после си почини малко.
Само дето никой не можеше да казва на Мани Манело какво да прави.
— Ще ям тук — каза той на иконома.
Фриц излезе, а Мани сложи ръце на кръста си. Джейн се приготви за спор, ала единственото, което той каза, беше:
— Къде ми е куфарчето?
Джейн примига и той сви рамене.
— Няма да те карам насила да говориш с мен.
— Значи си обърнал нова страница?
— Браво на мен — той кимна към телефона на стената. — Ще трябва да си проверя съобщенията. Освен това си искам шибания мобилен обратно.
— Ъъъ… сигурно е в колата ти. Която би трябвало да е в гаража. Надолу по коридора.
— Благодаря…
— Да не обмисляш да си тръгнеш?
— През цялото време — Мани се обърна и тръгна към вратата. — Не мисля за нищо друго.
Е… това ги правеше двама. Само че Джейн никога не си бе представяла, че някой ден може и да не е тук.
Неопровержимо доказателство, че не е никак полезно да кроиш големи планове за бъдещето.
33.
Традицията повеляваше, когато някой член на глимерата влезе в къщата на друг, да сложи визитката си върху сребърен поднос, държан от иконома доген. Картичката трябваше да съдържа собственото име на посетителя и потеклото му, както и целта на визитата му, като по този начин се съобразяваше с порядките, които управляваха висшата класа. Какво обаче се правеше, когато някой не можеше да чете или пише… и най-вече, когато предпочитаните му методи за общуване бяха далеч по-първични?