Кор стана от масата, на която седеше досега, вземайки чашата с кафе със себе си. Останалите спяха долу и той си даваше сметка, че трябва да стори същото, но почивка не можеше да има. Не и днес. Може би не и утре.
Да остави след себе си посечените, гърчещи се лесъри беше добре премерен риск. Откриеха ли ги хора, щеше да има проблеми. Но си струваше риска. Рот и Братството твърде отдавна управляваха този континент и какъв бе резултатът? Обществото на лесърите продължаваше да съществува. Вампирите бяха разпръснати. А онези арогантни слабаци, хората, бяха навсякъде.
Кор поспря в коридора на долния етаж и огледа постоянното си жилище. Къщата, която Троу им бе осигурил, наистина бе подходяща. Построена от камък, тя бе стара и се издигаше в покрайнините — две качества от огромно значение за целите им. В един момент от съществуването си мястото трябва да е било впечатляващо, но това време бе отминало, а с него и някогашната слава на къщата. Сега тя бе бледа сянка на онова, което е била някога… и бе всичко, от което Кор се нуждаеше — със здрави стени, солиден покрив и предостатъчно голяма, за да приюти мъжете му.
Не че някой щеше да използва много често надземните стаи или пък седемте спални на втория етаж. Въпреки че многобройните прозорци бяха закрити с тежки завеси, те трябваше да бъдат зазидани, преди мястото да може да се нарече достатъчно безопасно за използване през деня.
Така че всички се помещаваха под земята, в мазето.
Сякаш се бяха върнали в доброто старо време, помисли си Кор — едва наскоро се бе появила идеята за отделни стаи. Някога те се хранеха заедно, чукаха заедно и спяха заедно.
Като истински войници.
Може би щеше да им заповяда да останат под земята. Заедно.
И все пак, ето че не бе там с тях, нито го бе направил досега. Неспокоен и несигурен, готов за лов, ала без плячка, която да преследва, той ходеше из празните стаи, раздвижвайки прахта с желанието си да покори този нов свят.
— Намерих ги. До един.
Кор се закова на място. Отпи от чашата с кафе. Обърна се.
— Колко си умен.
Троу влезе в онова, което някога трябва да е било впечатляващ салон, но сега бе студен и празен. Все още бе облечен в кожени дрехи, ала въпреки това от него се излъчваше елегантност.
Което изобщо не бе учудващо. За разлика от останалите, потеклото на Троу бе точно толкова съвършено, колкото златистата у коса и небесносините очи. Както и тялото и лицето му. Той нямаше никакви дефекти — нито външни, нито вътрешни.
Но въпреки това си беше едно от копелетата.
Троу се прокашля и по устните на Кор пробяга усмивка — дори след толкова години, той все още се чувстваше неловко в негово присъствие. Колко очарователно.
— И? — попита Кор.
— В момента в Колдуел живеят оцелелите на две от семействата. Оцелелите от другите четири рода са пръснати из това, което се нарича Ню Ингланд. Така че може да се намират на разстояние от петстотин до седемстотин километра.
— С колко от тях те свързва обща кръв?
Ново прокашляне.
— Пет.
— Пет? Това бързо ще изпълни календара със социалните ти ангажименти… планираш ли да им отидеш на гости?
— Знаеш, че не мога да го направя.
— О… да, наистина — Кор довърши кафето си. — Забравих, че си отритнат. Предполагам, че в такъв случай ще трябва да останеш с нас, неверниците.
— Да. Така е.
— Ммм.
В продължение на един миг, Кор си позволи да се наслади на неловкото мълчание.
А после другият вампир развали всичко.
— Нямаш основания за действие — каза Троу. — Не сме членове на глимерата.
Зъбите на Кор се оголиха в усмивка.
— Прекомерно се тревожиш за правилата, приятелю.
— Не можеш да свикаш събрание на Съвета. Нямаш общественото положение да го направиш.
— Това е вярно. Но не означава, че не мога да им дам причина да се съберат. Нали именно ти ми каза, че след нападенията се надигнало недоволство от краля.
— Да. Но съм наясно какво целиш и в най-добрия случай то е предателство, а в най-лошия — самоубийство.
— Колко ограничено разсъждаваш, Троу. При всичките ти познания, проявяваш забележителна липса на прозорливост.
— Не можеш да свалиш краля… и несъмнено не възнамеряваш да го убиеш.
— Да го убия? — веждите на Кор подскочиха. — Не искам да го сложа да легне в ковчег, вместо в легло. Ни най-малко. Желая му дълъг живот… за да може да се дави в горчилката на своя провал.
Троу поклати глава.