— Не разбирам защо го ненавиждаш толкова.
— Моля ти се — Кор извъртя очи. — Нямам нищо лично против него. Ламтя единствено за положението му, това е всичко. Да е жив, докато аз седя на трона му, би било просто пикантна подправка към ястието ми.
— Понякога… се страхувам, че си луд.
Кор присви очи.
— Уверявам те, че не съм тласкан нито от гняв, нито от лудост. И би трябвало да внимаваш какви граници прекрачващ с подобни забележки.
Напълно бе способен да убие отколешния си приятел. Днес. Тази вечер. Утре. Баща му го бе научил, че войниците с нищо не се различават от всяко друго оръжие… и когато има опасност някой от тях да засече? Трябва да се отървеш от тях.
— Прости ми — Троу се поклони лекичко. — Дългът ми към теб си остава. Както и лоялността ми.
Ама че сантиментален глупак. Макар че ако трябваше да е откровен, да убие онзи, който бе опозорил сестрата на Троу, напълно си струваше и времето, и усилието, защото това му бе спечелило вечната вярност на този безстрашен и непоколебим боец.
Троу се бе продал на Кор в замяна на отмъщението. По онова време той беше твърде префинен, за да извърши убийството със собствените си ръце, така че бе навлязъл в сенките, за да потърси онези, които не би пуснал в имението си дори през слугинския вход. За негово огромно изумление, те бяха отказали да приемат парите му и той вече се бе обърнал да си върви, когато Кор бе изрекъл искането си.
Мисълта му се бе върнала за миг върху състоянието, в което бяха открили сестра му и това се бе оказало достатъчно, за да го накара да се закълне.
А последвалото обучение бе направило чудеса с него. Под ръководството на Кор, с времето Троу бе закоравял, като стомана, закалена в пещ. Сега той беше убиец. Сега от него имаше и друга полза, освен тази да играе ролята на статуя от плът и кръв по време на официални вечери и балове.
Колко жалко, че семейството му не бе сметнало това преобразяване за подобрение… въпреки че баща му беше член на Братството, за бога! Вместо да са благодарни, те се бяха отрекли от горкото копеле. От което на Кор направо му идеше да заридае всеки път щом се сетеше.
— Ще им пишеш — Кор отново се усмихна; по вампирските му зъби пробягваха тръпки, както и по пениса му. — Ще пишеш на всички и ще оповестиш нашето пристигане. Ще им припомниш за загубите, които са понесли, за децата и жените, посечени в онази лятна нощ. Ще им припомниш всички несъстояли се аудиенции при техния крал. Ще изразиш дълбокия си гняв от понесеното от тях и ще го направиш по начин, който да разберат… защото някога си бил един от тях. А после ще чакаме… да ни повикат.
Троу се поклони.
— Слушам, лийдайър.
— Междувременно ще преследваме лесъри и ще броим убитите от нас. Така че когато аристократите се поинтересуват за здравето ни и ни попитат как сме, както обикновено правят, да можем да им напомним, че макар чистокръвните коне да изглеждат добре в конюшнята… по-добре е глутница вълци да пази вратата ти.
Членовете на глимерата бяха безполезни в страшно много отношения, но за сметка на това бяха предсказуеми като джобен часовник — онова, което движеше стрелките им (и голямата, и малката) беше инстинктът за самосъхранение.
— Най-добре иди си почини. Или вече си готов да отидеш на лов за едно от твоите развлечения? — когато Троу не каза нищо, Кор се намръщи на отговора, скрит в липсата на отговор. — Сега имаме по-важна цел от онова, което изпълваше бойните ни часове доскоро. Мъртвите на хората имат далеч по-малко значение за нас от живите на собствената ни раса.
— Да.
Разбирай: «Не».
— Не пилей време в други занимания за сметка на истинската ни цел.
— Някога разочаровал ли съм те?
— Никога не е късно да го направиш, стари приятелю — Кор го изгледа изпод полуспуснати клепачи. — Все още има време прекомерната ти загриженост и съчувствие към другите да те вкарат в неприятности. И в случай че решиш да ми възразиш, позволи ми да ти напомня обстоятелствата, в които се намираш през последните два века.
Троу настръхна.
— Не е нужно. Съвършено си давам сметка къде се намирам.
— Добре — Кор кимна. — Това е много важно в живота. Продължавай.
Троу се поклони.
— Желая ти лек сън, лийдайър.
Кор се загледа след него, а когато отново остана сам, усети, че огънят в тялото му го дразни. Сексуалната нужда бе такава загуба на време, защото тя нито убиваше, нито подхранваше, ала пенисът и топките му редовно имаха нужда от нещо повече от това, което той можеше да им даде сам.
Когато се стъмнеше, на Троу щеше да му се наложи да осигури нещо за шайката копелета и този път Кор щеше да е принуден да вземе участие. Освен това щяха да се нуждаят и от кръв. За предпочитане бе да не е човешка, но ако за момента нямаха друг избор…