Е, в такъв случай просто щяха да се отърват от телата, нали така?
34.
Обратно в тренировъчния център Мани се събуди в болничното легло, не в стола. След миг на объркване, нахлулите в съзнанието му картини му припомниха всичко. След като икономът му бе донесъл храна, Мани я беше изял в кабинета, точно както Джейн му бе казала… и именно там, а не в поршето, бе открил мобилния си телефон, портфейла, ключовете и куфарчето. Малката колекцийка от вещите му през цялото време бе стояла на видно място на стола и подобна небрежност му се стори странна, като се имаше предвид колко строго охранявано бе всичко друго в това място.
После обаче включи телефона и установи, че SIM картата я няма. Освен това бе готов да се обзаложи, че ще му трябва атомна бомба, за да влезе или излезе от гаража без тяхно разрешение. Така че ключовете от поршето бяха напълно безполезни.
Куфарчето? В него имаше само протеиново блокче и документи, които нямаха нищо общо с това място, вампирите или Пейн.
Което обясняваше защо вещите му се търкаляха незаключени — не си струваше усилието да ги прибират.
Мани почти се бе отказал от намерението да провери съобщенията си, когато все пак реши да опита с телефона в кабинета. Вдигнал бе слушалката, натиснал бе деветка… и за своя изненада бе чул тон свободно. Разбира се, каква беше вероятността тук долу да има външен, ненаглеждан от никого човек? Почти никаква.
Освен ако не ставаше въпрос за ден, в който деветдесет процента от тях бяха пострадали в битка, а другите десет процента се тревожеха за братята си.
Без да губи време, Мани бе проверил съобщенията на всичките си телефонни линии — вкъщи, в офиса и на мобилния си. На първия откри две съобщения от майка си. Нищо специално — жилището й имало нужда да се постегне, а при последната игра на голф направила страхотен удар на ужасната девета дупка. На мобилния имаше съобщение от ветеринаря, което Мани трябваше да изслуша два пъти, а тези на служебния бяха също толкова депресиращи, колкото и това за Глори. Имаше седем съобщения от колеги от цялата страна и те до едно бяха така съкрушително нормални. Искаха от него да отиде някъде си за консултация, да говори на конференции, или пък да намери място в стажантската си програма за децата им или за някой семеен приятел.
Тъжната истина бе, че тези най-обикновени молби бяха изостанали от живота му — сякаш той бе направил рязък завой, измамвайки горките копелета, които му се обаждаха. А след като вампирите отново се занимаеха с него, Мани не бе сигурен дали от мозъка му щеше да остане достатъчно, за да може да преброи до десет, камо ли да извършва операции или да ръководи хирургично отделение. Нямаше как да знае в какво състояние ще бъде, когато всичко това свършеше…
Сепна го звука от пускане на вода в тоалетната.
Вратата на банята се отвори и той видя силуета на Пейн, очертан на прага; светлината, струяща зад гърба й, превръщаше нощницата й в прозирен воал. Мили… боже…
Сутрешната му ерекция започна да пулсира… от което страшно му се прииска да беше спал в проклетия стол. Проблемът бе, че когато най-сетне се беше върнал в стаята, не бе имал сили да откаже на молбата й да легне до нея.
— Буден си — каза тя дрезгаво.
— А ти си станала — Мани се усмихна лекичко. — Как са краката ти?
— Слаби. Но ми служат — Пейн хвърли поглед през рамо. — Бих искала да си взема душ…
Мамка му, начинът, по който не довърши изречението, говореше, че се нуждае от малко помощ… и умът на Мани начаса си ги представи, застанали под водната струя, разделяни единствено от сапунената пяна.
— Мисля, че има пейка, на която можеш да седнеш — той стана откъм другата страна на леглото, за да може да скрие ерекцията си в панталона. След това се приближи до Пейн, като внимаваше да се държи възможно най-далече от нея, докато се шмугваше в банята.
— Да, ето я тук.
Пресегна се и пусна водата, след това завъртя пейката.
— Ще я наместя…
Погледна през рамо и се вкамени. Пейн беше развързала колана на болничния си халат и бавно, неумолимо… го оставяше… да се свлече от раменете й.
Докато водната струя шуртеше върху ръкава му и го подгизваше, Мани усети, че му идва да закрещи, когато ръцете й задържаха дрехата точно над гърдите й.
Пейн остана така, сякаш чакаше да види какво ще каже той, и когато очите им се срещнаха, пенисът на Мани се напрегна толкова силно, че бе същинско чудо как не скъса предницата на панталона му.