Задушаван от толкова много неща, той заопипва джобовете си за тютюн и цигарена хартия… и си даде сметка, че е по болничен халат — никакъв шанс за цигара.
Надигна се от стола и излезе в коридора.
Стаята на Пейн беше затворена и той натисна бравата, без изобщо да се поколебае. Имаше голяма вероятност да завари човешкия хирург вътре, но той несъмнено щеше да е потънал в сън, след всичката работа, която бе свършил.
Когато пристъпи в стаята, миризмата във въздуха навярно трябваше да му направи по-голямо впечатление. И може би трябваше да отдаде по-голямо внимание на факта, че душът течеше. Ала беше прекалено шокиран от това, че леглото беше празно… и че в ъгъла имаше патерици и ортези.
Ако пациентът ти е парализиран, се нуждаеш от инвалиден стол, не от приспособления, които подпомагат ходенето. Тя да не би да… вървеше?
— Пейн?
Повиши глас и отново извика:
— Пейн?
В отговор долетя стон. Дълбок, задоволен стон… Какъвто и най-прекрасният душ не бе в състояние да изтръгне от някого.
Ви се хвърли през стаята и едва не изкърти вратата, когато връхлетя в горещата, влажна баня. Мили боже! Сцената, разкрила се пред очите му, бе далеч по-ужасна, отколкото си бе представял.
Иронията бе, че онова, което те… господи, дори не бе в състояние да опише онова, което ставаше… но именно то спаси живота на хирурга. Ви беше толкова ужасен, че бе принуден да извърне поглед и именно това му попречи да пробие във врата на Манело дупка с размерите на отходна тръба.
Докато излизаше от банята със залитане, Ви чу как отвътре се разнесоха най-различни трескави звуци. А после той напълно изгуби контрол — блъсна се в леглото, политна напред, събори един стол, удари се в стената.
С тази скорост може и да намереше изхода докъм една седмица. Или там някъде.
— Вишъс…
Докато Пейн се приближаваше към него, Ви бе забил очи в пода, така че съвсем ясно видя босите й крака. Значи чувствителността им се бе върнала.
Ура.
— Моля те, спести ми обясненията — изплю се Ви, преди да обърне свиреп поглед към Манело. Копелето беше вир-вода, косата му бе залепнала за главата, дрехите — за тялото. — И недей да свикваш с нея. Ще останеш тук само докато вече нямам нужда от теб… а като се има предвид състоянието й, това няма да е още дълго…
— Как смееш… Аз решавам с кого да се обвържа.
Ви поклати глава срещу сестра си.
— Тогава си избери нещо различно от човек, който е наполовина на твоите размери и притежава една четвърт от силата ти. Животът тук не е като в облаците, миличка… и Обществото на лесърите вече те е взело на мушка, точно като всички нас. Той е слаб, представлява опасност за нас и трябва да се върне където му е мястото… и да си остане там.
И това ако не вбеси близначката му! В ледените й очи лумна страховит огън, черните й вежди се сключиха заплашително.
— Вън!
— Питай го какво прави цяла сутрин — настоя Ви. — Не, чакай… аз ще ти кажа. Кърпи мен и останалите от Братството, защото се опитвахме да защитим жените си и цялата раса. А този човек? Мен ако питаш, той е лесър, който все още не е бил превърнат в такъв… ни повече, ни по-малко.
— Как смееш! Ти не знаеш нищо за него.
Ви се приведе към нея.
— Нито пък ти. И точно това се опитвам да ти кажа, по дяволите.
Преди положението напълно да излезе от контрол, той се обърна, за да си тръгне… и видя отражението им в огледалото на стената. Ама че картинка представляваха: сестра му — гола и без помен от срам; човекът — мокър и мрачен; той — с обезумял поглед и готов да убива.
Гневът се надигна толкова бързо и неудържимо, че изригна преди Ви да успее да го разпознае. Той направи две крачки, отметна глава назад и заби лице в стъклото, пръсвайки отражението на хиляди късчета.
Сестра му изпищя, хирургът извика, а той излезе, оставяйки ги да се оправят сами.
Докато крачеше по коридора, знаеше точно къде отива.
Докато крачеше по тунела, знаеше точно какво ще направи.
Кръв се стичаше по бузите и брадичката му и капеше върху гърдите и стомаха му като алени сълзи. Ала той не усещаше никаква болка.
Но това скоро щеше да се промени. Много скоро.
35.
Когато Шейн се облече и излезе в коридора, от близнака й вече нямаше и следа. Кръвта по пода й каза в коя посока се бе отдалечил и тя последва дирята по коридора, през помещението с надпис «Офис» и отделено със стъкло. Там алените капчици заобикаляха бюрото и изчезваха през една врата, така че Пейн се приближи и я отвори…
Просто склад. Нищо, освен хартия и пособия за писане. Трябваше да има и още нещо обаче. Не можеше да няма. Следата от червени пръски спираше пред стена с лавици.