Пейн разтри слепоочията си и промълви:
— И двамата имате право… но грешите за причините. Между нас не може да има нищо, защото не съм достатъчно добра за който и да било мъж.
— Какво?
Уморена от всичко — от него, от брат си, от себе си, от мъжете и жените като цяло, Пейн махна с ръка и се обърна.
— Казваш, че това е моят свят? Дълбоко се заблуждаваш. Аз принадлежа на това място толкова, колкото и ти.
— За какво говориш, по дяволите?
Защо пък да не научеше цялата истина, преди да си тръгне? Какво толкова!
Пейн погледна през рамо.
— Аз съм дъщеря на божество, Мануел. Божество. Сиянието, което допирът ти изтръгва от мен? То е въплътената й същност. Ето какво е тя. А баща ми? Баща ми беше садистично копеле, което ми предаде желанието да убивам — това беше неговият «дар». И знаеш ли какво направих с този дар? Знаеш ли? — даваше си сметка, че е започнала да повишава глас, ала нямаше никакво желание да заговори по-тихо. — Убих баща си, Мануел. И заради това престъпление против собствената си плът и кръв, заради това престъпване на правилата за държание на една жена, бях пленена и държана като затворница в продължение на векове. Така че имаш право. Върви си… и го направи още сега. Така е най-добре. Но не се заблуждавай, че принадлежа на това място повече, отколкото ти.
И като изруга още веднъж, тя мина покрай него и излезе в коридора. Мануел най-вероятно щеше да се окаже свободен много скоро…
— Било е заради брат ти, нали?
Спокойните думи отекнаха в празния коридор и накараха не само краката, но и сърцето й да спре.
— Видях в какво състояние се намира — продължи Мануел с дълбок глас. — Може ли това да е дело на баща ти?
Пейн бавно се обърна. Застанал в средата на коридора, лечителят й не изглеждаше нито шокиран, нито ужасен; единственото, което се четеше по лицето му, беше интелигентността, която бе свикнала да очаква от него.
— Защо мислиш така? — попита тя глухо.
— Когато го оперирах, видях белезите. Очевидно бе, че някой се е опитал да го кастрира. От ограниченото ми общуване с него останах с впечатлението, че е прекалено докачлив и агресивен, за да допусне някой да го надвие. Така че е било или дело на цяла група или някой му го е причинил, когато той е бил дълбоко и напълно уязвим. Втората възможност ми се струва по-вероятна, защото… е, да кажем, че бих се изненадал, ако и сред вашата раса не се намират родители, които малтретират децата си.
Пейн преглътна мъчително и й трябваше известно време, докато си възвърне способността да говори.
— Баща ни… го държа. На един ковач му беше наредено да го татуира… а след това да извади чифт клещи…
За миг Мануел стисна очи.
— Съжалявам. Наистина… адски съжалявам.
— Баща ни беше избран за наш създател заради своята агресивност и безпощадност; брат ми беше предаден в ръцете му като съвсем малък, а аз останах в Светилището с нашата мамен. Нямах нищо, с което да запълвам времето си, затова гледах в кристалните купи какво се случва на земята… и виждах как през годините брат ми беше малтретиран във военния лагер. Отново и отново съобщавах за това на майка ми, ала тя държеше да уважи споразумението, което бе сключила с Блъдлетър — Пейн стисна ръце в юмруци. — Онзи мъж, онзи прокълнат, садистичен мъж… не бе способен да създаде синове, но тя му бе обещала да го дари с такъв, ако се съгласи да бъде с нея. Три години след раждането ни, тя предала Вишъс в жестоката власт на баща ни, а мен се опита да вкара насила в калъп, в който никога не можах да пасна. А после, когато Вишъс беше… — очите й се напълниха със сълзи. — Повече не бях в състояние да стоя безучастно. Дойдох тук долу… и намерих Блъдлетър. Притиснах го към земята и го изпепелих. И не се разкайвам за това.
— Кой те държа затворена?
— Майка ми. Ала смъртта на баща ми бе само част от причината. Понякога си мисля, че беше по-скоро заради огромното й разочарование от мен — Пейн избърса очите си и потърка пръсти, за да прогони влагата. — Но достатъчно за това. За всичко това. Върви си… Ще говоря с краля и ще те изпратя. Довиждане, Мануел.
И без да чака отговор, тя отново понечи да си тръгне…
— Да, желая те.
Пейн се закова на място и погледна през рамо. След един миг каза:
— Ти си способен лечител и си свърши работата, както сам изтъкна. Вече няма причина да разговаряме.
Пое по коридора, но той бързо я догони, хвана я и я обърна към себе си.