— Ако не бях останал с дрехите си, нямаше да мога да се откъсна от теб.
— О, нима!
— Дай ми ръката си.
Без да го поглежда, тя му протегна едната си ръка.
— Защо…
Преди да е успяла да довърши, той пъхна дланта й между краката си и я притисна до горещата, твърда плът там.
— Права си — тазът му се повдигаше ритмично и възбудата му се триеше в дланта й. — Макар да се опитвах да се убедя, че не е така, знаех, че ако се съблека, ще останеш девствена само толкова дълго, колкото щеше да ми трябва да те сложа по гръб. Не е романтично, но е самата шибана истина.
Когато устните на Пейн се разтвориха, очите му се плъзнаха по тях и от гърдите му се откъсна ръмжене.
— И сама можеш да почувстваш, че това е истината. Тя е в ръката ти.
— Не те ли е грижа за стореното от мен…
— Имаш предвид с баща ти? — той спря да се отърква в нея и се намръщи. — Не. Аз съм на принципа око за око. Брат ти като нищо е можел да умре от раните си, независимо колко бързо се възстановява вашата раса. Освен това съм готов да се обзаложа, че този задушевен момент между баща и син завинаги е прецакал главата му. Така че — да, нямам никакъв проблем с това, което си направила.
«Законът на отмъщението», помисли си тя, докато осмисляше думите му.
Улови го по-здраво и отново подхвана онова, което той бе спрял, прокарвайки ръка нагоре-надолу по члена му с галещи движения.
— Радвам се, че изпитваш това.
И то бе вярно в повече от едно отношение. Ерекцията му беше прекрасна, така корава и гладка. Искаше й се да го опознае сантиметър по сантиметър, както той нея… с пръстите… с устата… с езика си…
Мануел притвори очи и отметна глава, стиснал зъби.
— И все пак… брат ти е прав.
— Нима? — тя се приведе към него и лекичко го близна по устните. — Сигурен ли си?
Когато се отдръпна, очите им се срещнаха в продължение на един възпламеняващ момент… а после той изръмжа, завъртя я и я притисна към стената.
— Внимавай — каза дрезгаво той.
— Защо?
Пейн плъзна устни по шията му и бавно и неумолимо прокара един от вампирските си зъби по вената му.
— О… господи… — с отчаяна ругатня, той стисна ръката й, задържайки я на място върху бедрата си; като очевидно се мъчеше да си възвърне самоконтрола. — Чуй ме. Колкото и хубаво да е това между нас… — той преглътна мъчително. — Колкото и хубаво… Мамка му, виж, брат ти знае какво говори… аз не мога да се грижа за теб както трябва…
— И сама мога да се грижа за себе си — Пейн долепи устни до неговите и разбра, че е победила, когато бедрата му започнаха да се повдигат нагоре и отново да се отпускат надолу. Може и да бе задържал ръката й, но тялото му прекрасно компенсираше спрялото триене.
— Мили боже — простена той. — Искаш да свърша тук ли?
— Да, искам. Искам да знам какво е.
Още целуване. И въпреки че той бе този, който я притискаше към стената, истинският агресор беше тя.
Мануел се отдръпна, ала това видимо му струваше огромно усилие. Пое си няколко големи глътки въздух и каза:
— Попита ме дали бих останал, ако можех? Без да се поколебая нито за миг. Ти си красива и секси и не знам какво са си мислели майка ти или някой друг, сравнявайки те с когото и да било. Нищо и никой не може да се сравнява с теб… в никое отношение.
Говореше с плашеща сериозност и непоклатима искреност… и одобрението, което й даваше, бе толкова щедро, колкото и единствено по рода си — никой никога не я бе приемал така изцяло и безпрекословно. Дори собственият й брат искаше да й откаже правото сама да избере партньора си.
— Благодаря ти — прошепна Пейн.
— Не беше комплимент. А начинът, по който стоят нещата — Мануел я целуна нежно и задържа устните си върху нейните. — Но въпреки всичко копелето с козята брадичка е право, Пейн.
— Копелето… с козята брадичка?
— Съжалявам. Малък прякор, който измислих за близнака ти — той сви рамене. — Ала въпреки това смятам, че наистина е загрижен за теб, а в дългосрочен план ти действително се нуждаеш от нещо по-добро от мен… дали мога да остана тук или не, е само част от проблема.
— Не и в моите очи.
— Значи трябва да погледнеш по-добре. След около четири десетилетия няма да съм жив. И то ако имам късмет. Наистина ли искаш да ме гледаш как остарявам? Как умирам?
Пейн неволно затвори очи и извърна глава при мисълта за смъртта му.
— О, съдби… не.
В последвалото мълчание, енергията между тях се промени, превръщайки се от чисто сексуална… в друг вид копнеж. И сякаш изпитвайки същото, което и тя, Мани я притисна до тялото си, държейки я здраво в силните си ръце.