— Ако има нещо, което съм научил като лекар, то е, че биологията винаги надделява. Двамата с теб можем да решаваме каквото си искаме, ала биологичните разлики помежду ни са нещо, което не можем да променим. Продължителността на живота ми е с пъти по-малка от твоята… в най-добрия случай ни остават десетина години, преди да се озова в земята на Виагра.
— Какво е това?
— Едно много изветряло, кастрирано място — сухо отвърна той.
— Ами… тогава и аз ще дойда с теб, Мануел — тя се поотдръпна, така че да може да надникне в красивите му кафяви очи. — Където и да е то.
Последва миг мълчание. А после по устните му пробяга тъжна усмивка.
— Харесва ми начина, по който казваш името ми.
Пейн въздъхна и сложи ръка на рамото му.
— А на мен ми харесва да го казвам.
Докато стояха така, притиснати един до друг, тя се зачуди дали не е за последен път. И това я накара да се замисли за брат си. Тревожеше се за Вишъс и искаше да поговори с него, но той бе избрал да си тръгне, без да й остави начин да го открие. Така да бъде. Колкото и да й беше трудно, щеше да пусне Вишъс да си отиде за известно време… и щеше да отдаде цялото си внимание на онзи, който беше с нея.
— Искам да те помоля за нещо — каза тя на своя лечител… на Мануел, поправи се сама.
— Каквото и да е.
— Отведи ме в твоя свят. Покажи ми… ако не всичко, то поне някои неща.
Мануел застина.
— Не съм сигурен, че идеята е особено добра. Та ти си на крака едва от дванайсет часа.
— Но се чувствам силна, пък и си имам начини да се справя с пътуването.
В краен случай можеше просто да се дематериализира обратно в имението. От видяното в кристалните купи знаеше, че брат й е обградил мястото с мис, който за нея бе като светлината на фар.
— Повярвай ми, няма да бъда в опасност.
— Ала как ще успеем да излезем от тук?
Пейн се отдръпна от прегръдката му.
— Ти се преоблечи, докато аз се погрижа за всичко — и виждайки, че той се кани да възрази, поклати глава. — Нали каза, че биологията винаги побеждава? Е, добре. Аз пък ти казвам, че тази нощ е наша — нека не я пропиляваме.
— Повече време заедно… ще направи раздялата още по-трудна.
О, как болеше това.
— Ти каза, че ще направиш всичко, което те помоля. Нима ще се отметнеш от обещанието си?
Устните му се свиха, но после той наклони глава.
— Имаш право. Ще отида да се преоблека.
Мани отиде в стаята им, а Пейн се върна в офиса и вдигна телефона, точно както Джейн и Елена й бяха показали. Справи се с набирането и икономът начаса й отговори с радостен глас.
Трябва да се получи, каза си тя. Просто трябва да се получи. А после изрече на Древния език:
— Пейн е, сестра на воина от Братството на черния кинжал, Вишъс, кръвен син на Блъдлетър. Бих желала да говоря с краля, ако той благоволи да ми окаже тази чест.
36.
Когато връхлетя в дупката, Вишъс трябваше да избърше окървавеното си лице, за да вижда къде върви, докато отиваше към коридора със спалните. Навярно беше добре, че огледалото се бе строшило в средата — така имаше по-малко парчета, забили се в него… но всъщност изобщо не го беше грижа.
Когато стигна до стаята на Мариса и Бъч, почука на вратата. Силно.
— Дай ми минутка.
В действителност на Бъч не му отне толкова, за да отвори, докато си навличаше халата.
— Какво… — така и не можа да стигне по-далеч. — Исусе Христе… Ви.
Зад рамото му се виждаше Мариса, седнала в леглото им със зачервени бузи и разрошена руса коса, придърпала завивките над гърдите си. Сънливото задоволство върху лицето й бързо бе изместено от потрес.
— Май трябваше просто да звънна — докато говореше, Ви усети металически вкус в устата си, ала остана впечатлен от спокойния си тон. — Но не знам къде ми е телефонът.
Впил поглед в най-добрия си приятел, той изведнъж се почувства като диабетик, отчаяно нуждаещ се от инсулин. А може би наркоман, копнеещ за хероин, бе по-точно сравнение. Каквато и да бе най-подходящата метафора, повече не можеше да продължава така, защото иначе щеше да си изгуби ума и да извърши нещо престъпно глупаво.
Като да извади камите си и да накълца хирурга на кайма.
— Хванах ги заедно — чу се да казва. — Но не се тревожи. Човекът все още диша.
А после, въпросът, който бе дошъл да зададе, остана да виси във въздуха — така очевидно изписан върху лицето му, както и кръвта, стичаща се по него.
Бъч погледна към своята шелан. Тя кимна, а в очите й се четеше такава печал, доброта и разбиране, че колкото и да беше вцепенен емоционално, Ви се трогна за миг.