— Върви — каза тя. — Погрижи се за него. Обичам те.
Бъч й кимна и навярно оформи едно беззвучно «И аз те обичам». След това погледна към Ви и промърмори прегракнало:
— Изчакай ме на двора. Ще докарам кадилака… И си вземи кърпа от банята. Приличаш на шибания Фреди Крюгер*.
[* Герой от хорър поредицата «Кошмар на «Елм Стрийт». — Бел.прев.]
Ченгето отиде до дрешника и хвърли халата си, за да се облече, а Ви погледна към неговата шелан.
— Всичко е наред, Вишъс — каза тя. — Всичко ще бъде наред.
— Не го искам — ала се нуждаеше от него, преди да бе станал опасен за себе си и за околните.
— Знам. Освен това обичам и теб.
— Ти си несметна благословия — каза Ви на Древния език. А после й се поклони и си тръгна.
Когато след известно време светът отново дойде на фокус, Ви откри, че седи в кадилака, на мястото до шофьора. Бъч беше зад волана и като се имаше предвид как натиска педала за газта, несъмнено бяха оставили доста километри зад себе си. Светлините на Колдуел не грееха пред тях, а бяха около тях, надничащи през прозорците на колата.
Тишината в колата бе напрегната като ръка, стиснала кинжал, и плътна като гъста мъгла. И макар че вече наближаваха целта си, на Ви все още му беше трудно да проумее това тяхно пътуване. Ала връщане назад нямаше. За никого от тях.
Влязоха в подземния гараж на «Комодор».
Двигателят изгасна.
Две врати се отвориха… две врати се затвориха.
А после нагоре с асансьора. Което бе досущ като идването насам — Ви не запомни абсолютно нищо.
В следващия миг Бъч вече използваше медния ключ, за да отвори вратата на апартамента.
Ви влезе пръв, запалвайки черните свещи по стените с помощта на волята си. В мига, в който светлина обля черните подове и стени, той се превърна от зомби в проводник под напрежение. Сетивата му се изостриха до краен предел, така че дори звукът от собствените му стъпки му се струваше като тътен на бомба, а вратата, затворила и двамата в апартамента, тресна така, сякаш сградата рухваше.
Всяко поемане на дъх беше като порив на вятъра. Всеки удар на сърцето му — кроше на боксьор. Всяко преглъщане заплашваше да го удави.
Дали неговите покорни се бяха чувствали по същия начин, сякаш изведнъж бяха станали прекалено живи?
Спря до масата. Нямаше яке, което да съблече. Нищо, освен вече окървавената болнична нощница.
Зад него Бъч се извисяваше като планина.
— Може ли да използвам телефона ти? — дрезгаво попита Ви.
— Дръж.
Обърна се и улови подхвърления апарат с ръката в ръкавицата. Избра «д-р Джейн» от адресната книга и натисна бутона за съобщения.
А после пръстите му замръзнаха. Умът му беше задръстен от емоции. Крясъците, които отчаяно се нуждаеше да отприщи, му пречеха и превръщаха обичайната му сдържаност в стоманено здрави решетки, които го заключваха в самия него. Но нали точно това беше целта им.
Изруга тихо и затвори празното съобщение.
Когато понечи да върне телефона на Бъч, той вече беше до леглото и събличаше едно от многобройните си шикозни кожени якета. В свободното си време ченгето не носеше разни рокерски измишльотини… о, не — неговото яке пасваше съвършено на масивния му гръден кош, материалът — мек като памук. Което Ви знаеше, тъй като беше подавал дрехата на приятеля си безброй пъти.
Бъч не се биеше в това яке. И сега с основание го сваляше. Нямаше никаква причина да опръска нещо подобно с кръв.
Докато Ви оставяше телефона на леглото и се дръпваше назад, Бъч най-грижливо сгъна коженото яке и го положи върху черната завивка така внимателно, сякаш беше малко дете. След това силните му пръсти повдигнаха черния спортно-елегантен панталон и опънаха черната копринена риза.
Тишина.
От неловкия вид.
Вишъс погледна към стъклените стени на апартамента и се взря в отражението на най-добрия си приятел.
След миг ченгето обърна глава. Очите им се срещаха в подобното на огледало стъкло.
— С това ли ще останеш? — мрачно попита Бъч.
Вишъс посегна към връзката на тила си, която придържаше двете половина на болничната нощница, и я развърза. След това стори същото с връзката на кръста си. Пред очите на Бъч, който гледаше от другия край на стаята, дрехата се свлече на пода.
— Мамка му, трябва ми питие — заяви ченгето.
Отиде до бара, напълни една чашка за шотове с «Лагавулин» и я пресуши. После още една. След това я бутна настрани, сграбчи бутилката и я надигна.
Вишъс остана на мястото си. Устата му беше отворена, дъхът му — учестен, докато се взираше в отражението на най-добрия си приятел.