Бъч върна бутилката на плота, но продължи да я стиска. Главата му се отпусна, сякаш бе затворил очи.
— Не е нужно да го правиш — дрезгаво каза Ви.
— Напротив.
Тъмнокосата глава на Бъч се вдигна и той се обърна.
Когато най-сетне пристъпи напред, остави водката на бара и спря зад Вишъс. Беше близо… достатъчно близо, че Ви да почувства топлината на тялото му.
А може би усещаше кипенето на собствената си кръв?
— Какви са правилата? — попита ченгето.
— Няма такива — Вишъс изпъна рамене и се стегна. — Прави каквото искаш… но трябва да ме прекършиш. Трябва да ме разкъсаш на парчета.
В имението Мани си облече чисти хирургически дрехи. Ако продължаваше в същия дух, щеше да му се наложи да купи акции в шибаната компания, която ги шиеше. Или пък да инвестира в перални машини.
Излезе в коридора, облегна се на стената и се загледа в маратонките си. Подметките им нямаше защо да се притесняват — двамата с Пейн нямаше да стигнат далеч. Не и заедно.
Дъщеря на божество.
Което… нямаше никакво значение за него. Него ако питаха, можеше да е дъщеря и на щраус.
Той разтърка лице, неспособен да определи дали е впечатлен или ужасен от факта, че така леко приема тази новина. Вероятно би било по-нормално да е шокиран, изумен, неспособен да повярва. Ала мозъкът му го беше преглътнал без проблем, което означаваше, че или става по-гъвкав по отношение на заобикалящата го реалност, или сивото му вещество бе изпаднало в състояние на безпомощност.
Вероятно бе първото. Защото, честно казано, се чувстваше напълно с всичкия си. Всъщност, от доста време насам не се бе чувствал толкова добре. Въпреки че бе оперирал в продължение на десет часа без прекъсване и през нощта (или деня, или която част от денонощието беше) бе дремнал, свит на един стол, както умът, така и тялото му бяха силни, здрави и будни. Протегна се, но не беше схванат… нищо не изпука, нито изскърца. Сякаш беше прекарал цял месец на почивка, където го бяха масажирали и бе практикувал йога на брега на океана.
Не че някога действително бе опитвал позата «Куче, гледащо надолу*».
[* Асана в йога. — Бел.ред.]
При тази мисъл в главата му изникна прекрасен и невероятно мръснишки образ на Пейн. Пенисът му начаса вдигна ръка, за да вземе участие, и Мани си помисли, че определено би било добра идея да не развежда Пейн на обиколка из, да кажем, спалнята си. Всъщност, като се имаха предвид някои наскорошни събития, в които той беше на колене… май щеше да е по-добре да стоят настрани и от банята. Може би трябваше изцяло да избягва стаи с плочки? Значи и кухнята отпадаше. Както и преддверието…
Пейн почти изскочи от офиса, понесла куфарчето и останалите му вещи.
— Свободни сме!
С грацията на атлет, тя се втурна към него; косата й се развяваше, крачките й — също толкова плавни, колкото и черните кичури зад гърба й.
— Свободни сме! Свободни сме!
Хвърли се в ръцете му, а той я улови и я завъртя.
— Пускат ни да си вървим?
— Да! Имаме разрешение да изкараме автомобила ти оттук — докато му подаваше нещата, тя се усмихна толкова широко, че кучешките й зъби се показаха. — Реших, че може да ти потрябват. А и телефонът вече работи.
— Откъде разбра, че са мои?
— Носят миризмата ти. А Рот ми каза за картата, която близнакът ми е извадил.
Кой го беше грижа за телефони и SIM карти. Това, че тя го разпознаваше по миризмата, го възбуди, напомняйки му точно колко близо бяха стигнали…
Добре, време бе да спре кинолентата. Пейн сложи ръка на лицето му.
— Знаеш ли какво?
— Какво?
— Харесва ми как ме гледаш, Мануел.
— О, така ли?
— Напомня ми как устата ти беше върху мен.
Мани простена и за да не допусне нещата да излязат от контрол, обви ръка около кръста й.
— Да вървим. Да тръгваме, преди да сме изгубили тази възможност.
Смехът й бе толкова безгрижен, че незнайно защо сякаш разтвори гърдите му, разкривайки туптящото му сърце. И това беше преди да се наведе и да го целуне по бузата.
— Възбуден си.
Мани я погледна.
— А ти си играеш с огъня.
— Обичам да ми е горещо.
Мани се изсмя.
— Не се притеснявай, ти можеш да накараш кръвта на всекиго да закипи.
Когато стигнаха до изхода, той сложи ръка върху бравата.
— И наистина ще се отвори?
— Опитай и ще видиш.
Мани я натисна и… я виж ти, механизмът изщрака и тежката врата се помести. Никъде не се виждаха вампири с пистолети и ножове и Мани поклати глава.
— Как, по дяволите, успя да го направиш?
— Кралят не остана доволен. Но аз не съм затворница тук. Пълнолетна съм и няма причина да не мога да излизам от имението.