— А в края на вечерта… какво?
Радостта й помръкна и на Мани изведнъж му просветна. Ето как беше успяла. Строго погледнато, тя го изпращаше до тях… Това беше сбогуването им.
Той приглади косата й назад.
— Всичко е наред. Наистина… всичко е наред, бамбина.
Тя като че ли преглътна мъчително.
— Няма да мисля за бъдещето и ти също не бива да го правиш. Остават ни още дълги часове.
Часове. Не дни, седмици, месеци… години. А часове. Господи, изобщо не се чувстваше свободен.
— Да вървим — улови я за ръка и прекрачи прага. — Да направим така, че те да си струват.
Колата му беше паркирана в сенките от дясната страна и когато се приближи, Мани установи, че е отключена. Не че имаше защо да се учудва — кой би могъл да се добере до нея тук?
— Нека ти помогна.
С тези думи той отвори вратата откъм мястото до шофьора, улови ръката на Пейн като кавалер и я настани да седне, а след това й сложи колана, щраквайки го в механизма.
По начина, по който очите й обхождаха вътрешността на колата, а ръцете й докосваха седалката, Мани предположи, че това може да е първото й возене с кола. Което беше страшно готино.
— Някога качвала ли си се в кола?
— Честно казано, не съм.
— Е, тогава ще карам бавно.
Понечи да се изправи, ала тя го хвана за ръката.
— Може ли да върви бързо?
Мани се засмя.
— Това е порше. Бързината му е присъща.
— Тогава нека се понесем на крилете на вятъра! Ще бъде досущ като дните, когато препусках в галоп!
Мани запечата в ума си необузданото щастие, изписало се върху лицето й в този миг. Тя сияеше… и не по онзи неземен начин, а по простичкия начин, по който и хората сияеха от жизнерадост.
Наведе се и я целуна.
— Толкова си красива.
Тя улови лицето му в ръцете си.
— Благодаря ти за това.
О, то изобщо не се дължеше на него. Онова, което я караше да грее, беше свободата, здравето, оптимизма… а тя не заслужаваше нищо по-малко.
— Искам да те запозная с някого — рече той изведнъж.
Пейн му се усмихна.
— Тогава да вървим, Мануел. Да поемем в нощта.
След като я погледа в продължение на още един миг… Мани направи точно това.
37.
Застанал гол в апартамента си, Вишъс чакаше… нещо, каквото и да било. Вместо това Бъч отстъпи назад и се изгуби в кухнята. Останал сам, Ви затвори очи и изруга. Ама че тъпа идея. Не можеш да поканиш един добър католик да си играе с играчките, които…
Ударът дойде отзад, бърз и точен. Беше леко променен удар с цяло тяло, изпълнен превъзходно. Две огромни ръце го сграбчиха през гърдите и бедрата, завъртяха го и го запратиха в стената до работната маса. Блъсна се в нея с всеки сантиметър от тялото си. Ала не отскочи. Дори не помръдна.
Беше прикован на място за тила и задника.
— Вдигни ръце над главата.
Разнеслото се ръмжене беше като пистолет, опрян в черепа му. Ви помъчи да се подчини, борейки се със силата, която притискаше ръцете му. Първа се освободи дясната му страна… и начаса китката му беше сграбчена и заключена в окова. С лявата се случи също толкова бързо.
Разбира се, ченгетата ги биваше в слагането на белезници. За миг му бе позволено да си отдъхне и той си пое въздух. А после се разнесе дрънчене на вериги, прокарани през зъбно колело, оповестявайки накъде отиваха нещата. Нагоре.
Постепенно тежестта бе вдигната от стъпалата му, прехвърляйки се върху ръцете му. Издигането спря точно преди пръстите на краката му да се откъснат от пода… и той остана да виси така, с лице към прозореца, дишайки със свистене, докато слушаше как Бъч се движи зад него.
— Отвори уста.
При тази заповед Ви разтвори челюсти толкова широко, че скулната му кост изпука, а от порязванията по лицето му отново потекоха кървави сълзи.
Наустникът бе надянат през главата му и пасна точно където трябваше. Топката се пъхна между кучешките му зъби, принуждавайки го да зяпне още по-широко. С едно бързо движение кожената лента на тила му беше затегната толкова силно, че закопчалката се впи в черепа му.
Устройството моментално постигна онова, за което бе предназначено — увиснал така, задушаван от наустника, Ви усети прилив на адреналин, накарал тялото му да се напрегне до краен предел.
На ред беше корсет с шипове. Металните връхчета от вътрешната страна се впиха в кожата му, докато Бъч закопчаваше каишките — първо през гърдите, а после все по-надолу и по-надолу, пристягайки го все по-здраво, докато от гърдите на Ви, през стомаха и чак до кръста, се надигнаха концентрични кръгове от заслепяваща болка; те пламнаха в гръбнака му и се изстреляха нагоре към рецепторите на мозъка му и надолу към коравия му като камък пенис.