В миг минало и бъдеще се смесиха, и той отново се върна в нощта, когато мъжете на баща му го бяха натиснали в пръстта по заповед на Блъдлетър. Татуировките далеч не бяха най-страшното, случило се тогава.
А ето че сега историята бе на път да се повтори. Само че не с клещи.
Вишъс изкрещя през топката на наустника… и продължи да крещи. Крещеше заради всичко, което бе изгубил… задето беше полумъж… заради Джейн… заради това кои бяха родителите му и какво искаше за сестра си… крещеше заради онова, което бе принудил най-добрия си приятел да направи… Крещеше ли, крещеше, докато вече нямаше дъх, съзнание, нищо.
Нито минало, нито бъдеще.
Нито дори самия себе си.
И колкото и невъобразимо странно да бе, насред целия този хаос, той стана свободен.
* * *
Бъч разбра точно в кой момент приятелят му изгуби съзнание. Не беше само защото краката му спряха да се люлеят — цялото му тяло изведнъж се отпусна, до последния мускул. Нямаше вече напрежение в огромните ръце и яките бедра. Широките гърди престанаха да се издуват, сякаш ще се пръснат. Железните нишки на мускулите по плещите и гърба му се изгладиха.
Бъч начаса махна от бедрото му лъжицата, която бе донесъл от кухнята, и престана да разлива леко затоплената вода от чашата, която бе взел от бара.
Сълзите в очите му не помагаха при разхлабването и махането на качулката. Нито пък от тях му беше по-лесно да се оправи с обездвижващия механизъм. Както и с наустника.
Разхлабването на корсета също не беше лесно, ала при цялото му отчаяние да свали веригите на Ви определено му беше от полза, че имаше неограничен достъп до него отвсякъде. Много скоро корсетът беше отвързан, макар и Ви да бе окървавен.
Бъч отиде до стената и като задейства механизма, бавно свали масивното, безчувствено тяло. Нямаше никакви признаци, че Ви усеща промяната в положението си. Коленете му се подвиха при допира с мраморния под, който сякаш се надигна, за да посрещне останалата част от него.
Когато Бъч отключи белезниците, потече още кръв.
Господи, приятелят му беше в ужасно състояние. Кожените каиши на наустника бяха оставили алени ивици върху бузите му; раните, нанесени от корсета, бяха още по-грозни, а китките му бяха направо разкъсани.
И това беше в допълнение към състоянието на лицето му, благодарение на каквото и да бе онова, в което се бе блъснал по-рано.
В продължение на миг, единственото, което Бъч можеше да направи, бе да отметне гарвановочерната коса на Ви с ръце, които трепереха, сякаш страдаше от някакво заболяване. След това плъзна поглед по тялото на приятеля си… към татуировките под кръста, отпуснатия пенис… и белезите.
Блъдлетър беше невъобразим изверг, задето бе измъчвал сина си по този начин. А Скрайб Върджин беше напълно безполезна, след като бе допуснала то да се случи.
А това, че бе използвал ужасяващото минало на Ви, за да накара нещо в него да се отвори, едва не бе убило Бъч. Само че не бе искал да му причини физическа болка — не беше някой лигльо, но просто не бе в състояние да го направи. Пък и умът е най-силното оръжие, с което всеки разполага срещу себе си.
Въпреки това по бузите му се бяха стичали сълзи, докато прокарваше лъжицата по бедрото на приятеля си, защото знаеше точно какво ще си помисли той. Така, както бе сигурен, че топлата вода окончателно ще затвърди откъсването от настоящето.
Писъците бяха заглушени от наустника и качулката… и все пак този безгласен звук бе пронизал ушите му така, както нищо друго не би могло. Щеше да мине много време, преди Бъч да надмогне случилото се днес. Всеки път щом затвореше очи, виждаше единствено тялото на най-добрия си приятел, разтърсвано от необуздани конвулсии.
Потърквайки лице, той се изправи, отиде в банята и взе наръч черни кърпи. Някои от тях остави сухи, други навлажни с топла вода в мивката. След това се върна при Ви и се зае да избърше кръвта и потта на ужас от тялото му, обръщайки го настрани, така че да не пропусне нито сантиметър.
Отне му поне половин час. Както и още няколко отивания до мивката.
Самият сеанс бе отнел незначителна част от това време.
Когато приключи, вдигна тежкото тяло на Ви на ръце, отнесе го до леглото и го сложи да легне, с глава върху възглавниците от черен сатен. Отмиването на кръвта бе накарало тялото да настръхне, така че Бъч го зави старателно с чаршафите.
Изцеляването вече бе започнало; плътта, която бе ожулена или порязана, заздравяваше, белезите избледняваха. Което беше добре.
Бъч отстъпи назад, макар да му се искаше да легне до приятеля си и да го вземе в ръцете си. Ала не бе сторил всичко това заради себе си… пък и ако не се махнеше оттук и не се напиеше възможно най-скоро, щеше да си изгуби шибания разсъдък.