Когато се увери, че Ви е настанен удобно, взе якето, което бе бутнал на пода…
Чакай малко, ами кървавите кърпи и бъркотията под механизма за повдигане?
Той бързо забърса пода, а после вдигна влажните кърпи от пода и ги отнесе в коша за пране в банята… което го накара да се зачуди кой чисти това място. Може би Фриц… или пък Ви се правеше на домакиня?
Когато се върна в стаята, отново провери дали всички следи, с изключение на лъжицата и чашата, са премахнати… а после отиде да види дали Ви е все така потънал в сън… или в полу-кома.
Бе отрязан като пън.
— Ще ти дам онова, от което наистина се нуждаеш — меко каза Бъч, чудейки се дали някога отново щеше да задиша нормално… струваше му се, че гърдите му са толкова стегнати, колкото и тези на Ви допреди малко. — Дръж се, мой човек.
Докато излизаше, извади телефона си, започна да набира… и го изпусна. Ха. Ръцете му май още трепереха. Да не повярваш.
Когато най-сетне избра номера, не му оставаше друго, освен да се моли разговорът да…
— Направих го — каза дрезгаво — трябва да дойдеш. Не, вярвай ми… ще има нужда от теб. Направих го и за двама ви. Не… да. Не, аз си тръгвам. Добре. Да.
След като прекъсна разговора, заключи входната врата и повика асансьора. Докато чакаше, се опита да си облече якето, но ръцете не го слушаха, така че в крайна сметка се отказа и го метна през рамо. Когато вратата на асансьора се отвори със звън, той пристъпи вътре, натисна копчето за подземния паркинг… и пое надолу, надолу, надолу, пропадайки с овладяна плавност, благодарение на малката метална кабина на асансьора.
Предпочете да изпрати съобщение на своята шелан, вместо да й се обади, по две причини. Нямаше доверие на гласа си и не беше готов да отговори на въпросите, които тя несъмнено и напълно основателно щеше да му зададе. «Всичко е наред. Отивам вкъщи да почина. Обичам те ххх Б» Отговорът на Мариса дойде светкавично — очевидно бе стояла с телефон в ръка, очаквайки новини от него: «И аз те обичам. В Убежището съм, но мога да се прибера вкъщи?».
Асансьорът се отвори и сладникавата миризма на бензин му показа, че е достигнал целта си. Докато отиваше към кадилака, написа ново съобщение: «Не, честно, добре съм. Остани на работа — ще си бъда вкъщи, когато свършиш.»
Тъкмо вадеше ключовете си, когато телефонът отново избръмча: «Добре, но кажи, ако имаш нужда от мен, ти си най-важното нещо.»
Господи, това се казваше достойна жена. «И ти за мен», изпрати в отговор.
След това изключи алармата на колата, отключи вратата откъм шофьора, седна зад волана, затвори вратата и отново я заключи.
Би трябвало да я подкара, ала вместо това облегна чело на кормилото и си пое дълбоко дъх.
Добрата памет определено беше прехвалена способност. И колкото и да не завиждаше на Манело за цялото това изтриване на спомени, би дал почти всичко, за да се отърве от образите в главата си.
Не и Ви, обаче. Не и тази… връзка.
Никога не би се отказал от него. Никога.
38.
— Реших, че едно кафе ще ти се отрази добре.
Хосе де ла Крус остави чашата с лате от «Старбъкс» върху бюрото на партньора си и се настани на мястото срещу него.
Век би трябвало да изглежда като прегазен от валяк, като се имаше предвид, че все още носеше дрехите, с които бе облечен, когато се беше метнал върху онази кола предишната нощ. Ала вместо развлечено, копелето имаше небрежно привлекателен вид.
Поради което Хосе бе готов да се обзаложи, че останалите шест полуизпити чаши с кафе върху бюрото бяха донесени от различни дами от участъка.
— Благодаря, човече.
Век пое най-новата доза горещ кофеин, без да отмества поглед от монитора — несъмнено преглеждаше файловете с изчезнали хора и вадеше досиетата на всички жени между седемнайсет и трийсет години.
— Какво правиш? — попита Хосе въпреки това.
— Гледам обявените за изчезнали — Век се протегна в стола си. — Забелязал ли си колко много са изчезнали напоследък, между осемнайсет и двайсет и четири годишни? Мъже, не жени.
— Аха. Кметът събира специален екип.
— Има и доста жени, обаче това си е направо епидемия.
По коридора отвън минаха двама униформени полицаи.
Хосе и Век им кимнаха, а след като стъпките им заглъхнаха, Век се прокашля.
— Какво казаха от «Вътрешни разследвания» — не беше въпрос. И тъмносините му очи не се откъснаха от екрана. — Затова си дошъл, нали?