— Е, и да ти донеса кафе. Макар че за това вече са се погрижили.
— Регистрацията на долния етаж.
А, да. Бритни, Тереза и двете Кати. Те сигурно го мислеха за герой.
Хосе се прокашля.
— Оказа се, че срещу фотографа вече има повдигнати обвинения в тормоз, защото редовно се появявал там, където не е желан. Двамата с адвоката му искат просто всичко да бъде потулено, защото още едно незаконно навлизане на местопрестъпление само ще му навреди. От «Вътрешни разследвания» взеха показания от всички — в крайна сметка ще го минат като обикновено обезвреждане на нарушител, без утежняващи вината обстоятелства. Освен това фотографът заяви, че ако се стигне дотам, ще откаже да сътрудничи на прокуратурата срещу теб. Навярно защото си мисли, че това ще му помогне.
Сега вече Век го погледна.
— Слава богу.
— Не бързай да се радваш.
Век присви очи… но не от недоумение. Прекрасно знаеше къде е уловката. И въпреки това не попита нищо, а продължи да чака.
Хосе се огледа наоколо. В десет вечерта в отдел «Убийства» нямаше никой, въпреки че телефоните звъняха — тихи звуци, които се надигаха ту тук, ту там, докато телефонният секретар не се погрижеше за тях. В коридора отвън чистачките се трудеха усърдно, а откъм лабораторията по криминалистика малко по-надолу се носеше бръмчене на прахосмукачки.
Така че нямаше никаква причина да не говорят направо.
Въпреки това Хосе затвори вратата. След това се върна на стола си и като взе един кламер, започна да чертае невидима фигурка по бюрото.
— Попитаха ме какво мисля за теб — той се потупа по слепоочието с кламера. — За това как си с главата. Проблеми с гнева, такива работи.
— И ти им отговори…
Хосе сви рамене и не каза нищо.
— Копелето снимаше труп. За пари…
Хосе вдигна ръка, за да прекрати изблика на възмущение на Век.
— Няма какво да ме убеждаваш. По дяволите, ние всички искахме да му сритаме задника. Въпросът е… ако не те бях спрял, колко далеч щеше да стигнеш, Век?
Това накара партньора му отново да се намръщи. А после между тях се възцари тишина. Мъртвешка тишина. Е, ако не се брояха телефоните.
— Знам, че си видял досието ми — каза Век.
— Аха.
— Е, аз не съм като баща си — думите бяха изречени бавно и тихо. — Дори не израснах при него. Почти не го познавам и изобщо не приличам на него.
Което си беше истински късмет.
Много неща работеха в полза на Томас дел Векио. Беше завършил криминалистика с пълно отличие… начело на випуска си в полицейската академия… Трите години като патрулиращ полицай бяха преминали без никакъв инцидент. Освен това изглеждаше толкова добре, че никога не се налагаше сам да си купува кафе.
Ала освен това беше син на чудовище.
И именно тук се коренеше проблемът. Нямаше никакво морално основание греховете на бащата да се стоварват върху сина. И Век беше прав — психологическите тестове бяха доказали, че е също толкова нормален, колкото всеки друг.
Така че Хосе го беше взел за партньор, без изобщо да го интересува какъв е бил баща му. Но предишната нощ това се беше променило и проблемът бе изражението върху лицето на Век, когато се бе нахвърлил върху онзи фотограф.
Работил в отдел «Убийства» през по-голямата част от съзнателния си живот, Хосе се бе нагледал на убийци. Имаше престъпления от страст, в които някой убиваше заради жена или пък мъж; имаше и такива от глупост — в тази категория той слагаше онези, извършени под влиянието на наркотици или алкохол, както и насилието, дело на престъпни банди; и накрая имаше садистични изверги, които трябваше да бъдат пречуквани като бесни псета.
Всички тези вариации на една и съща тема причиняваха невъобразимо страдание на семействата и близките на жертвите. Но не заради тях Хосе не можеше да спи нощем.
Бащата на Век беше убил двайсет и осем души в продължение на седемнайсет години… и това бяха само телата, които бяха открили. В момента копелето чакаше изпълнението на смъртната си присъда, едва на сто двайсет и пет километра оттук, в Самърс, Кънектикът, и щеше да бъде екзекутиран, въпреки многобройните обжалвания на адвоката му. Ала най-отвратителното бе, че Томас дел Векио старши си имаше фенклуб, при това — международен фенклуб. Със сто хиляди приятели във Фейсбук, сувенири, които можеха да се купят онлайн, и песните, написани за него от разни дет метъл групи, той беше истинска знаменитост.
От което, бог му беше свидетел, Хосе направо полудяваше. Всички тези идиоти, които го боготворяха, би трябвало да дойдат да поработят на мястото на Хосе за седмица. Да видят колко готини са убийците в действителност. Самият той никога не се бе срещал с Дел Векио старши, но беше изгледал предостатъчно записи на негови разпити. Външно той изглеждаше с напълно бистър ум и спокоен като инструктор по йога. Дори приятен. Независимо кой седеше срещу него, какво се говореше и колко се опитваха да го предизвикат, той нито веднъж не се бе прекършил или разколебал, нито с каквото и да било бе показал, че нещо от това изобщо има значение.