Само че издайническите признаци не бяха убегнали от вниманието на Хосе, както и на някои други професионалисти. От време на време в очите му се появяваше блясък, от който Хосе инстинктивно посягаше към разпятието си. Същият блясък, който можеше да се зърне в погледа на някой шестнайсетина годишен хлапак при вида на готина кола или момиче с хубаво дупе и къса блузка. Приличаше на слънчев лъч, отразен от остър нож — моментно проблясване от светлина и наслада. Ала това бе единственото, с което се бе издал. Бяха го осъдили въз основа на веществените доказателства, защото така и не беше направил самопризнания.
Именно такива убийци караха Хосе да се взира в тавана нощем, докато жена му спеше до него. Дел Векио старши беше достатъчно умен, за да не изгуби контрол и да прикрива следите си. Беше находчив и независим. И неумолим като смяната на сезоните. Той беше като герой от филма «Хелоуин»*, само че в паралелна вселена — не обикновен човек със страшна маска, а демон, надянал маската на красиво, дружелюбно лице. А Век изглеждаше досущ като него.
[* Филм на ужасите, в който пациент, избягал от психиатрична клиника, убива, скрит зад маска. — Бел.прев.]
— Чу ли какво казах?
Гласът на колегата му извади Хосе от мислите му.
— Да, чух те.
— Значи става въпрос за теб и мен — остро рече Век. — Казваш, че вече не искаш да работим заедно? При положение че все още имам работа, разбира се.
Хосе отново се зае да чертае фигурки с кламера.
— От «Вътрешни разследвания» ще те накажат с предупреждение.
— Наистина ли?
— Казах им, че с главата ти всичко си е наред — заяви Хосе след един миг.
Век се прокашля.
— Благодаря, човече.
Хосе продължи да драска с кламера; в притихналата стая звукът се чуваше необикновено силно.
— Напрежението в нашата работа е убийствено — при тези думи той погледна Век право в очите. — И няма да става по-лесно.
Последва пауза. След това партньорът му измърмори:
— Не вярваш на това, което си им казал, нали?
Хосе сви рамене.
— Времето ще покаже.
— Тогава защо, по дяволите, ми спаси работата?
— Да кажем, че според мен заслужаваш шанс да изкупиш греховете си… дори и те да не са твои.
Онова, което Хосе не изрече на глас, бе, че не за първи път се съгласяваше да работи с партньор, който се нуждаеше от тази професия, за да се избави от собствените си демони.
О, да, и вижте само как беше свършил Бъч О’Нийл — в неизвестност. Вероятно — мъртъв. Независимо какво Хосе си бе помислил, че е чул в онова обаждане на 911.
— Аз не съм баща ми, инспекторе. Кълна ти се. Само защото бях толкова овладян, когато ударих онзи тип…
Хосе се приведе напред, впил очи в тези на колегата си.
— Откъде знаеш, че именно това ме уплаши в нападението? Откъде знаеш, че беше именно спокойствието ти?
Век пребледня, а Хосе отново се облегна назад. След миг поклати глава.
— Това не означава, че си убиец. И само защото се страхуваш от нещо, не значи, че то е вярно. Но смятам, че двамата с теб трябва да сме откровени един с друг. Както ти казах, не мисля, че е справедливо да те преценяваме различно от останалите заради баща ти… но ако отново избухнеш по същия начин, поради каквато и да било причина, било то и глоба за паркиране например… — тук той кимна към чашата от «Старбъкс». — Лошо кафе, прекалено колосана риза… шибаната фотокопирна машина… сме дотук. Ясно ли е? Няма да допусна някой, който представлява заплаха, да носи значка… или пистолет.
Век рязко извърна очи и се втренчи в монитора. Оттам го вгледаше лицето на красиво, русокосо момиче на деветнайсет години, което бе изчезнало преди две седмици. Все още не бе открито тяло, ала Хосе бе готов да се обзаложи, че е мъртва. След като кимна, Век взе чашата с кафе и се облегна в стола си.
— Съгласен.
Хосе изпусна дъха си и върна кламера на мястото му в малка прозрачна кутийка с магнитен ръб.
— Добре. Защото трябва да открием този тип преди да е убил още някого.
39.
Докато пътуваха на юг по «Хортуей», както Мануел наричаше улицата, Пейн не можеше да се насити на света, който профучаваше покрай нея. Всичко наоколо я очароваше — потоците на трафика от двете страни на пътя, безкрайното черно небе над тях, освежаващият нощен хлад, който нахлуваше в купето на колата, щом отвореше прозореца. Което бе на около всеки пет минути. Направо обожаваше смяната на температурата — топло и студено, топло и студено… Така различно от Светилището, където всичко бе еднакво. Освен това вятърът нахлуваше с мощен порив, който облъхваше лицето й, рошеше косата й и я караше да се смее.