И разбира се, всеки път щом го направеше, поглеждаше към Мануел и го виждаше да се усмихва.
— Още не си ме попитала къде отиваме — подхвърли той, когато тя за пореден път затвори прозореца.
В действителност, това нямаше значение. Бяха заедно, свободни и сами… и това й беше предостатъчно.
«Изтриваш спомените му. В края на вечерта изтриваш спомените му и се прибираш тук. Сама.»
Пейн положи усилие да не потръпне. Рот, син на Рот, имаше глас, който съвършено си пасваше с тронове, корони и черни кинжали, препасани през гърдите. И кралският му тон не беше само поза. Той действително очакваше да му се подчиняват и Пейн изобщо не се заблуждаваше, че само защото е дъщеря на Скрайб Върджин, това я освобождава от властта му. Докато беше тук долу, това бе неговият свят и тя бе част от него.
Докато кралят изричаше тези отвратителни думи, тя бе стиснала очи, и в мълчанието, което ги бе последвало, съвсем ясно си бе дала сметка, че ако не се закълне, двамата с Мануел няма да отидат никъде.
Така че го бе сторила.
— Е, искаш ли да знаеш? Ехо? Пейн?
Тя се сепна и се насили да се усмихне.
— Предпочитам да ме изненадаш.
Сега бе негов ред да се ухили широко.
— Още по-забавно… е, както ти казах, искам да те запозная с някого — усмивката му помръкна малко. — Мисля, че ще я харесаш.
Нея? Значи беше жена? Да я хареса?
Това можеше да се случи единствено ако въпросната «нея» има лице на кон и огромен задник, помисли си Пейн.
— Звучи прекрасно.
— Това е нашата отбивка — последваха няколко тихи изщраквания, докато Мануел завърташе кормилото, и те слязоха от широкия път върху друг, по-тесен и полегат.
Когато спряха в редица от други коли, далеч на хоризонта Пейн зърна град, чиито размери очите й едва успяваха да възприемат. Огромни сгради, в които грееха неизброими светлинки, се възправяха над по-ниски постройки и цялото място сякаш кипеше от живот. Червени и бели светлинки се шмугваха в него и покрай него… несъмнено стотици коли, подобни на тази, в която се намираха те двамата.
— Виждаш Ню Йорк Сити — заяви Мани.
— Толкова е… красив.
Той се засмя.
— Част от него — със сигурност. А мракът и разстоянието са страхотни гримьори — скриват всеки недостатък.
Пейн посегна и докосна прозрачното стъкло пред себе си.
— Там, където бях преди, нямаше просторни гледки. Никакво великолепие. Нищо, освен потискащо млечно небе и задушаваща гора, обгърнала ни отвсякъде. Всичко това е така прекрасно…
Рязък звук отекна зад тях, а после — още един.
Мани хвърли свиреп поглед в малкото огледало над главите им.
— По-спокойно, мой човек. Тръгвам…
Докато той ускоряваше, за да стопи разстоянието между тях и предната кола, Пейн се почувства виновна, задето му бе отвлякла вниманието.
— Съжалявам. Няма да говоря вече.
— Можеш да говориш до безкрай, а аз ще те слушам с удоволствие.
Е, това беше добре.
— Не съм напълно незапозната с нещата, които виждам тук, ала в по-голямата си част всичко това е същинско откровение. Кристалните купи, които имаме от Другата страна, ни разкриват единствено откъслечни картини от случващото се тук, фокусирани върху хора, а не вещи… освен ако тези неодушевени предмети не са част от нечия съдба. Всъщност това, което виждаме, е единствено съдба, не прогрес, живот или пейзаж. Това тук сега е всичко, заради което исках да бъда свободна.
— Как успя да избягаш?
«Кой път?», помисли си Пейн.
— Ами, първият път… си дадох сметка, че когато майка ми дава аудиенции на посетители от Далечната страна, има кратък промеждутък, в който бариерата между двата свята се превръща в нещо като… мрежа. Открих, че мога да прехвърлям молекулите си през миниатюрните отвори, които се появяват… и ето как го направих — миналото я привлече в хватката си, спомени се събудиха за живот и лумнаха не само в ума, но и в душата й. — Майка ми побесня и се яви пред мен, настоявайки да се върна в Светилището… но аз отказах. Имах мисия и никой, дори и тя, не можеше да ме отклони от пътя ми — Пейн поклати глава. — След като… направих онова, което трябваше… реших, че просто ще живея собствения си живот, ала имаше неща, които не бях очаквала. Тук е необходимо да се храня, както и… други неща.